Читать «Капитани на фрегати» онлайн - страница 299

— А какво стана с ония, които останаха на острова? — попита той стареца.

— Те си построиха дървена крепост — продължи старецът. — В крепостта имаше къщи, направени от дърво, а не от слама. Ние няколко пъти воювахме с тях, но после се помирихме и пак заживяхме дружно. Белите всеки ден излизаха на брега да гледат дали не е дошъл кораб за тях. Най-сетне след няколко години те видяха два големи кораба. Тогава те почнаха да викат и да стрелят във въздуха с пушките си. Те казваха, че тези кораби са от тяхното собствено племе, защото на тях имаше бели флагове. Но от корабите не ги чуха: вятърът тоя ден духаше от другата страна. Корабите минаха покрай брега и не се върнаха. Белите, които бяха останали на острова, заплакаха.

— Това е бил д’Антркасто — прошепна Дюмон Дюрвил.

— Всяка година те ставаха все по-малко и малко — продължаваше старецът. — Умираха от болести и другарите им ги заравяха в земята. Най-после останаха съвсем малко. Времето минаваше. В нашето село момчетата вече станаха старци, а белите все ходеха на морето да гледат дали не е дошъл кораб за тях. Те свършиха всичките си куршуми и пушките им не можеха вече да стрелят. Ние разбрахме това, разрушихме крепостта и пленихме всички бели. При нас те си живееха много добре, ние свикнахме с тях и се отнасяхме като със свои. Но те скоро почти всички измряха. Само четирима бели старци дълго още живяха между нас. Те все чакаха кораб. Защо не дойдохте малко по-раничко? Те умряха само преди три години.

Когато старецът завърши речта си, настъпи дълго мълчание. Моряците, които го слушаха, бяха потресени от този трагичен разказ.

И ето, заговори Дюмон Дюрвил.

— Вземи колкото си искаш червено сукно, Моъмб — каза той, — но ни заведи на мястото, където е била крепостта на белите. Ние искаме да я видим с очите си.

Старецът се съгласи и ги поведе в най-гъстата част на гората. Те видяха следи от дървена ограда. От нея бяха останали само купчина прогнили греди. Само да ги ритнеш с крак, и те се разсипваха на прах. Посред оградата, до едно сребристо ручейче, стояха седем килнати къщички. Буйната тропическа гора ги беше съвсем заглушила. Много дървета бяха израсли направо от пръстения под на къщите, бяха пробили покривите и разпрострели над тях клоните си. Като разгледа стените, Дюмон Дюрвил забеляза, че са построени без никакъв гвоздей. Ясно е, спътниците на Лаперуз са изпитвали на острова липса на желязо.

— Кажи, Моъмб — попита Дюмон Дюрвил, — капитан Дийлън видя ли тази крепост?

— Не — отговори старецът. — Ние не му я показахме. Той все ни заплашваше и на нас не ни се хареса.

В къщичките беше пусто. Никакви останки от мебели, никакви домашни съдове и облекло. Очевидно всичко отдавна бяха успели да разграбят предприемчивите островитяни. Но в най-крайната къщица Дюмон Дюрвил намери огромна, колкото цяла стена, кипарисова дъска, на която беше изрязан надпис: „Boussole“.