Читать «Капитани на фрегати» онлайн - страница 255

На първо време копаенето на страничния ход тръгна доста бързо. С лопати тук нищо не можеше да се направи и поради липса на лизгари пленниците почнаха да копаят земята с брадвите. Брадвите, разбира се, бързо затъпяха и се захабиха, но за три нощи страничната шахта достигна такава дължина, че Ръдърфорд можеше свободно да се изтегне в нея в целия си колосален ръст. Наистина шахтата беше тясна и трябваше да се работи лежешком, но пленниците нямаха нужда от по-голяма ширина. Те бяха съгласни да се измъкнат от своя затвор и пълзешком.

Но заобикалянето на камъка се оказа не така лесно. Той беше много голям. Страничната шахта ставаше все по-дълга, а не можеше да я насочат в дълбочина.

— Страхувам се — каза Ръдърфорд — изходът от нашето подземие да не се окаже на такава височина, че да не можем да се спуснем на дъното на оврага.

И ето най-сетне дойде нощта, когато те бяха принудени да прекратят работата и в страничния вход. Друг камък, пак така здрав, както предишният, прегради пътя на новата шахта. Сега им бяха пресечени и двата пътя — и надолу, и встрани.

Напразно Ръдърфорд чука до сутринта с брадвата по камъка. Стоманената брадва се сплеска, а неумолимият камък дори не помръдна. На разсъмване Ръдърфорд излезе от подземието и каза:

— Всичко е свършено. Никога няма да се доберем до оврага.

Надеждата, която толкова време ги ободряваше, изчезна. Всички усилия, всички безсънни нощи пропаднаха напразно. Дори и кораб да посети Нова Зеландия, те не ще могат да напуснат селото и завинаги ще си останат в плен.

ЗНАХАРЯТ

Минаваха месеци. Мъката, отчаянието, безнадеждността не даваха мира на пленниците. Те измисляха хиляди начини за бягство, но всички бяха еднакво неизпълними и те скоро ги изоставяха. По цели седмици лежаха на сеното в своята къщица със затворени очи и се мъчеха да не мислят за нищо.

Особено мъчително тъгуваше Джек Малън. Той побледня, отслабна, стана равнодушен към всичко. Само гладът го караше понякога да излиза от къщи и да лови с примката гълъби. Почти всяка нощ той будеше другаря си със силни охкания.

Мъката терзаеше и Ръдърфорд, но той я прикриваше и се мъчеше да ободри Джек. Той пущаше шеги, смееше се, пееше весели матроски песни, измисляше разни занимания, за да убие времето, но и самият в края на краищата не издържаше и навъсено лягаше на сеното до своя другар.

Той имаше само едно развлечение — лова. Емаи често го вземаше със себе си в гората. Вождът се отнасяше към своя пленник приятелски. Той го обичаше много. Те стреляха поред с една пушка, заедно се катереха по хълмовете, прегазваха блата и ручеи, деляха поравно убития дивеч. Но Ръдърфорд знаеше, че постоянно го следят. Накъдето и да тръгнеше, го придружаваха воини, готови да пуснат в действие копията, щом се опита да избяга.