Читать «Капитани на фрегати» онлайн - страница 253

Ръдърфорд замълча, замисли се и накрая добави:

— Но всичко това е за в бъдеще. А засега трябва да работим и да търпим.

ТУНЕЛЪТ

Започнаха да работят още първата нощ. Нямаха никакви инструменти и се заловиха да копаят с ножовете си. Почвата, върху която беше построена къщата, беше доста рохкава, но все пак работата не спореше. Ножовете затъпяваха и Ръдърфорд разбра, че ще ги изхабят съвсем за една нощ. Тогава решиха да копаят направо с ръце. Но това се оказа още по-бавно. През открехнатата врата нахлу утринната светлина и пленниците останаха ужасени, че са изкопали толкова малко.

— Тъй и за пет години няма да стигнем до дъното на оврага! — възкликна печално Джек Малън.

Като прикриха изровената ямичка с една дъска и засипаха дъската с тънък слой пръст, за да не привлече вниманието на някой случаен посетител, пленниците легнаха да спят. Ръдърфорд се събуди към пладне. Без да буди другаря си, той взе брадвата и се залови да дяла малка борова греда. След половин час от гредата се получи грубо подобие на дървена лопата.

Новозеландците се струпаха около него и гледаха какво прави Ръдърфорд. Но той не се страхуваше, че те ще отгатнат плана му. Защото новозеландците никога не бяха виждали лопати и не можеха да знаят, че с лопати се копае. Жителите на селото бяха свикнали да виждат, че Ръдърфорд постоянно сече нещо за своя дом, и нищо не подозираха.

Скоро беше готова и втора лопата. На следната нощ работата тръгна много по-бързо. Впрочем далеч не толкова бързо, както се искаше на пленниците. Мекият бор се хабеше от търкането о твърдата земя. На сутринта лопатите се бяха превърнали вече на стъргалки и трябваше да ги захвърлят. Като се наспа, Ръдърфорд се зае да направи две нови лопати.

— И тия сутринта ще станат на стъргалки — въздъхна той. — Ех, да имахме желязо или поне някое по-здраво дърво… Пък то всеки ден ще трябва да правя нови лопати.

Но главният недостатък на боровите лопати беше, че бяха много тъпи и съвсем не можеха да се забиват в земята. Пък ако ги направеха по-остри, веднага се чупеха. И пленниците всяка сутрин изпадаха в отчаяние, като виждаха колко малко са изкопали през нощта.

А Емаи нямаше търпение отново да изпита своята пушка. Не мина и седмица, и той пак се стъкми за лов и повика със себе си и Ръдърфорд. Това беше добре дошло, защото Джек Малън, като работеше нощем, спеше по цял ден и никак не можеше да лови гълъби. Като тръгнаха за гората, Ръдърфорд взе със себе си този път не само ластика, но и брадвата. Ловуваха, както и първия ден, с тая разлика, че сега Емаи имаше много по-голямо доверие в Ръдърфорд, по-често му даваше да стреля с пушката. За вожда това беше изгодно, защото Ръдърфорд стреляше много по-добре от него и щедро му даваше повече от половината от убития дивеч. Към края на деня и двамата бяха накачени от глава до пети с убити птици. Ръдърфорд беше двойно доволен — през време на стрелбата той пак успя да натъпче джобовете си с барут и куршуми.

На връщане недалеч от селото Ръдърфорд видя един висок кипарис. Той го повали с брадвата си и отсече от стъблото му голяма част. Метнал тежкото дърво на могъщите си рамене, запъхтян, той го домъкна до селото и го хвърли пред прага на дома си.