Читать «Капитани на фрегати» онлайн - страница 254

— Гледай какво твърдо и здраво дърво — каза той на Джек Малън, като бършеше потното си чело. — Това не ти е бор. Кипарисът няма да се рони. Ще имаме лопати, не по-лоши от железните.

На следната сутрин той се залови да дяла донесеното дърво. Дървото беше толкова плътно, че брадвата едва го дялаше, и почти цял ден мина, докато приготвят лопатите. Но затова пък какви лопати бяха това! Здрави, остри!

Работейки постоянно в тясната дупка, пленниците съвсем бяха изпокъсали матроските си куртки. През широките дупки се виждаше голо тяло. Новозеландците винаги ходеха полуголи и в прохладно време се чувствуваха така добре, както и в жега. Но на Ръдърфорд и Джек Малън сутрин им беше много студено. Ръдърфорд разказа за това на Ешу. Девойката веднага изтича в колибата си и се върна с две ленени рогозки.

— На, вземи — каза тя. — Аз съм ги тъкала.

Дивият лен расте навсякъде из Нова Зеландия. Новозеландските жени плетяха от него груби рогозки, които служеха за одеяла и наметала. Пленниците с благодарност взеха подаръка на Ешу. Той им помогна много.

— Ако един ден се върна в родината си — каза Ръдърфорд на другаря си, — ще ми бъде жал да се разделя с тази мила девойка.

Пред Ръдърфорд и Джек Малън се изправи нова задача — къде да слагат пръстта, изровена от ямата. Отначало я разхвърляха по пода на своя дом. Но скоро подът се издигна на фут и половина. Тогава те покриха с дебел пласт пръст покрива и най-сетне взеха да изсипват пръстта в малката долчинка до оградата, точно зад техния дом. Върху прясно изсипаната пръст сутрин слагаха слой от борови клонки, за да не привлече вниманието на диваците. Но за два месеца долчинката се оказа запълнена догоре. Впрочем след два месеца работата им спря.

По това време дълбочината на изровената от тях яма превишаваше вече три пъти ръста на Ръдърфорд. Спускаха се в нея по дълъг прът — за моряка, свикнал да се катери по мачтите, този прът напълно заменяше стълбата. Ямата беше толкова тясна, че в нея едновременно не можеха да влязат двама души. Това ги принуждаваше да работят на смени. Изкарваха пръстта горе с кошничка, която беше вързана за дълга връв. Тази връв Ръдърфорд беше изплел от няколко ленени вървици, направени от новозеландските жени. И все пак тя беше толкова слаба, че всяка минута се късаше и трябваше да я завързват отново и отново.

Почвата, толкова рохкава горе, ставаше все по-сбита надолу. Дори и кипарисовите лопати на няколко пъти се чупеха и Ръдърфорд правеше нови от останалото парче дърво. В дълбочината започнаха да срещат често кръгли камъни, големи колкото юмрук. С ръце ги измъкваха от пръстта. И ямата ставаше едва с осем-дванайсет сантиметра по-дълбока за една нощ.

Най-сетне стигнаха до голям плосък камък, който им прегради пътя надолу.

Оврагът беше много дълбок и Ръдърфорд мислеше да почне да копае хоризонтална шахта чак когато вертикалната стигне нивото на дъното на оврага. Но камъкът, който им преграждаше пътя надолу, накара пленниците да променят плановете си. Веднага се заловиха да копаят страничен ход по посока на оврага. Ръдърфорд се надяваше по такъв начин да изобиколят камъка, да стигнат до по-рохкаво място и тогава да променят отново посоката и да копаят пак надолу.