Читать «Капитани на фрегати» онлайн - страница 257

Започваше да се смрачава вече, когато знахарят отново дойде пред дома на пленниците. Ръдърфорд все още не се беше върнал от лов. Малън чу стъпките и излезе на прага.

— Вземи си го твоя омагьосан нож! — злобно викна старецът и хвърли ножа на земята. — Ти си вселил в него зли духове и те убиха майката на вожда. Със своята магия ти уби майката на вожда. Ако знаех, никога не бих се докоснал до този нож. Емаи ще се върне и ще накаже убиеца.

Старецът си отиде, като заплаши на сбогуване Джек с юмрук. Джек не разбра добре думите на знахаря, но много се изплаши. Той бързо сложи резето на вратата и се скри в най-далечния кът на стаята. Така той прекара в къта, докато не чу навън гласа на Ръдърфорд. Той отвори вратата и Ръдърфорд влезе вкъщи, носейки своя оскъден лов — два папагала и едно киви.

— Чу ли новината? — попита Ръдърфорд. — Умряла майката на Емаи. Сега минах край колибата на вожда. Там се е събрало цялото село.

Джек Малън не отговори нищо.

— Знаеш ли, радвам се, че е умряла — продължаваше Ръдърфорд. — Тази зла старица никога не ни е обичала. Тя имаше голямо влияние върху Емаи и аз постоянно се страхувах да не би да го придума да ни убие. За нейната болест говореха още сутринта, когато отивах на лов. Интересно е от какво ли е умряла.

— Заколиха я с моя нож — рече Джек Малън.

Той разказа подробно на Ръдърфорд за посещението на знахаря.

На другата сутрин, щом се съмна, и Емаи се върна в родното си село. Най-напред забелязаха връщането му жените, които отиваха на работа в полето. Те вдигнаха на крак цялото село и след минута то беше се стекло извън портата на оградата да посреща вожда.

Ръдърфорд остави спящия Джек Малън и също излезе да посрещне Емаи. Той стигна до портата тъкмо когато Емаи влизаше в нея, водейки след себе си своя отряд. Но колко се беше изменил върховният вожд за няколкоседмичното си отсъствие! Той вървеше и накуцваше с десния си крак, беше прегърбен и гледаше в земята. Перата, които красяха главата му, бяха изпочупени, смачкани. На състареното му лице имаше широка рана — тя чернееше от спечената кръв под лявата скула.

Воините, които водеше след себе си Емаи, бяха ранени до един. Те едва се движеха, болни, измъчени, мръсни. И колко малко от тях се бяха върнали у дома си! Когато напущаха родното си село, бяха тройно повече.

Последна влезе през портата една жена. Тя се поклащаше като сламка на вятър. Босите й крака бяха изподраскани до кръв, в чорлавите й коси се бяха вплели репеи и плява. Тя беше навела ниско изнемощялото си лице с хлътнали бузи и като минаваше през портата, се хвана с една ръка за стълбата, за да не падне.

— Ешу! — възкликна Ръдърфорд, поразен от вида на своята приятелка, и се спусна към нея.

Тя мълчеше.

— Какво ти е, Ешу?

— Не питай — каза тихо девойката. — Ние сме разбити. Сегюи двайсет дни ни преследва по петите.

Тя не се задържа на крака и падна. Той я вдигна и я понесе след разтревожената тълпа.

Жените на загиналите в боя воини виеха високо. Мъжете, които не бяха участвували в похода, се кълняха да убият Сегюи и да заличат цялото му село от лицето на земята. Племенникът на Емаи в яростта си счупи своето копие над главата си.