Читать «Капитани на фрегати» онлайн - страница 251

„Ще станат за моя пистолет“ — помисли си той.

В храстите намериха кости от някакво голямо животно.

— Това е моа — възкликна един от воините.

— Нима във вашата страна се въдят такива огромни зверове? — попита Ръдърфорд.

— Моата не е звяр, а птица — каза Емаи и показа на Ръдърфорд птичия клюн, дълъг половин човешка ръка. — Живи моа вече няма; ние намираме само костите им. Но когато моята майка е била малко момиче, тя била виждала живи моа. Моата били на ръст по-големи от колиба и много силни, но толкова глупави, че ги убивали като папагали. Тогава всички били сити, защото всеки ден ядели месо от моа. Но сега от моата са останали само кости.

Като вдигна една птича кост, голяма колкото конски крак, Емаи я метна далеч встрани.

— Разправят — прибави той след дълго мълчание, — че в планините са останали още няколко живи моа. Но те живеят много нависоко и хората не могат да стигнат там.

Макар през цялото време на лова Ръдърфорд да се правеше, че мисли само как да убие колкото може повече птици, в действителност го интересуваше съвсем друго. Той се мъчеше колкото може по-добре да изучи околностите на селото. Всичко, което му се изпречваше по пътя, той съпоставяше с онова, което беше видял, когато седеше на върха на бора. И много от наблюденията го зарадваха силно.

Ловците се върнаха в селото късно вечерта. Джек Малън се хвърли на врата на Ръдърфорд. Цял ден той беше обхванат от такъв страх, че нито веднъж не излезе от къщи.

ПЛАН ЗА БЯГСТВО

На другата сутрин, щом стана, Ръдърфорд се покатери на върха на бора и стоя там повече от половин час. Като слезе долу и се убеди, че не го следят, той отиде до оградата и дълго, с голямо внимание гледа през пролуката. Когато се върна при прага на къщи, лицето му беше толкова сериозно и тайнствено, че Джек Малън се разтревожи.

— Виждам, че си намислил нещо, Ръдърфорд — каза той. — Защо не ми разкажеш?

— Пак ще трябва да поработим с тебе, Джек — отвърна Ръдърфорд.

— Да поработим? Искаш да направим нарове?

— Не, съвсем не нарове — усмихна се Ръдърфорд. — Наровете могат да почакат.

И като седна на прага, той разказа на другаря си плана, за който беше мислил вече няколко седмици.

— Това село има прекрасно разположение — започна той. — В случай на война почти е невъзможно да бъде превзето. Отпред го прегражда река, а отзад — дълбок овраг, който започва зад самата ограда. Склоновете на този овраг са толкова стръмни, че по тях човек не само не може да се изкачи, но дори и да се спусне долу.

— Защо ми говориш това? — прекъсна го Джек Малън. — На нас от това не ни става по-лесно, че тяхното проклето село е толкова добре разположено. Нас това не ни засяга…

— Не, засяга ни — възрази Ръдърфорд. — Тук е нашето спасение. Изслушай ме докрай. Оврагът, за който ти говоря, се простира на петнайсетина мили в двете страни и там се съединява с други оврази, вече не толкова дълбоки. Но в нашия овраг човек може да слезе само на пет мили оттука. Друго място за слизане няма.