Читать «Капитани на фрегати» онлайн - страница 22

Впрочем Кук не се безпокоеше много. Той знаеше, че капитан Фърно ще иде в Нова Зеландия и ще го дочака в Куковия проток.

СТРАШНИТЕ СЛУХОВЕ

Настъпи март. В Южното полукълбо март е есенен месец. Кук бързаше на север, бягаше от полярната зима.

На 25 март 1773 година мореплавателите забелязаха брега на Нова Зеландия. Те бяха напуснали Африка преди около пет месеца, почти половин година бяха прекарали в океана, без да видят суша.

„Решение“ хвърли котва в удобен залив, разположен в югозападния ъгъл на южния остров на Нова Зеландия. Кук го нарече Мрачни.

Но заливът Мрачни се оказа мрачен само на пръв поглед. Той беше рай за измъчените пътешественици. След като намери удобно място за пускане на котва, Кук тутакси раздели моряците на отряди от ловци, риболовци и ботаници. Ловците отидоха в горите за дивеч, риболовците хвърлиха мрежите, а ботаниците под ръководството на двамата Форстъровци се разпръснаха по брега да търсят растения, годни за храна.

На брега имаше малко новозеландци, навярно затова се отнесоха съвсем миролюбиво към англичаните. Техният вожд дойде заедно с дъщеря си на кораба и в знак на учтивост искаше да намаже непременно главата на Кук с някаква воняща жълта мазнина. Кук употреби огромни усилия, за да отклони тази любезност, но тогава настойчивият вожд се лепна за офицерите и добросърдечният Спарман, който не можеше да откаже никому нищо, кротко му предостави главата си; вождът прояви голяма щедрост и съпроводен от гръмкия смях на целия екипаж, го намаза от главата до петите.

Наловиха много риба, насъбраха различни диви зеленчуци, но дивеч не намериха и ловците се върнаха с празни ръце. В тези гъсти гори нямаше диви животни и дори птиците, годни за храна, бяха малко. Новозеландците гладуваха. Занимаваха се с риболов, но мрежите им бяха толкова лоши, че рибата не им достигаше.

На 18 май „Решение“ дигна котва и се насочи към Куковия проток, където според уговорката трябваше да го чака „Безстрашие“. Пътешествието покрай бреговете на южния остров на Нова Зеландия беше напълно благополучно и седмица по-късно мореплавателите влязоха в протока.

Капитан Фърно чакаше тук повече от месец. Той беше успял да установи добри отношения с новозеландците и те всеки ден докарваха на кораба няколко кошници с риба срещу брадви и гердани.

— Това е войнствен народ — разказваше капитан Фърно на Кук. — При тях не само племената воюват постоянно едно с друго, но и селата, и дори отделните семейства. И при това всички гладуват. Пък и чудно ли е — от домашните животни имат само кучета. Дори ми разказваха… Впрочем аз не го вярвам…

— Какво ви разказваха? — попита Кук.

— Един новозеландец ми разказваше, че уж ядат човешко месо. Но аз навярно просто не съм го разбрал.

— Не сте го разбрали — каза Кук. — Никога не вярвайте на разкази за людоеди, това са глупави басни. Обиколил съм немалко тукашни острови и никъде не съм срещал людоеди.

МЪНИЧКОТО СЛЪНЧИЦЕ

Около Таити са разположени множество неголеми островчета. Откъм морето всяко от тях изглежда като буйна плаваща градина. Всички приличат на Таити — на всяко все същите планини, все същите гори и ливади, същите прозрачни рекички, само че по-малки. На тях живеят същите таитяни. Тези островчета са разположени толкова близо едно до друго, че туземците лесно преминават от един остров на друг с пирогите си.