Читать «Вълната, която бучи» онлайн - страница 24

Боев. Дявол да го вземе, но всичко, което казахте, може да влоши положението на Романов и да осигури живота на работниците, съмнително, разбира се, но към процеса не се отнася и затова ние трябва да запазим тези неща.

Отвън се чува оживен разговор.

Боев. По-тактично е да си отида. Довиждане, Андрей. Иначе може да предугадят. (Ръкуват се.) Да бъдем силни. (Излизайки.) А стачица ние ще им направим… Аз отдавна мисля…

Андрей (прибира парчетата и книжата). Сега започва. Това е началото.

Влизат Романов и Попов.

Романов. Що за страх, драги колега? Изплашили сте се? (Смее се.) Страшно нервна е сегашната младеж.

Андрей. Не се смейте, господин Романов! Там лежи един човек, мъртъв, с разкъсан стомах от шмиргелови парчета.

Попов. Как, той умря ли?

Андрей. Да, умря!

Романов. Разбира се, разбира се, това е друго… Трябва да се отнасяме с уважение към мъртвите.

Андрей. А към живите? Ако ние се отнасяхме с уважение към живите, сега той нямаше да бъде мъртъв.

Романов. Странно е това желание да трупаме всичко върху нашата съвест.

Андрей. И вие наричате това „желание“? Хъмм!… „Желание“!… Но не разбирате ли, че нещата се налагат в случая мимо нашето „желание“? Вие не чувствувате ли, че той оттам крещи страшно: „Убийци, убийци!“…

Романов. Еее, ето ти и халюцинации.

Попов. Да, да, халюцинации.

Андрей. Вие не чувате ли как жена му, децата му крещят всички заедно в къщи: „Убийци, убийци, убийци!“…

Романов. Как, вие и това ли чувате?

Попов. Но те още може би не знаят.

Андрей. Вие не чувате ли как от фабриката тежко, като удар и чук, всички работници повтарят под ритъма на машините: „Палачи, палачи, палачи!“…

Попов (с ужас, като ехо). „Палачи, палачи, палачи!“…

Романов (иронично). И ти ли се поддаваш на халюцинацията?

Попов. Аз?… Не. Но това е така страшно… Като че ли той действително чува… Някога там, в морето, когато беше много тихо, през нощите, някой от екипажа казваше, че чувал виковете на удавените в далечината. Отначало всички се смеят, но след пет минути до един стоим безмълвни и слушаме… Няма нищо и все пак напрягаме слухът си. Страшно е, нали?

Романов. Страшно! И ти се страхуваш? Според мене не е мъчно всичко да се уреди. И защо това чудовищно надуване на нещата? Каква полза?

Лекарят (влиза). Вие тука ли сте, господин директоре? Аз ви телефонирах в канцеларията. Той умря.

Романов (малко раздразнено). Да, чухме вече.

Лекарят. Но какво съм виновен аз, господин Романов, та ми се сърдите? Положих всички усилия и въпреки това…

Романов (прекъсва го). Никой не ви казва, че не сте положили усилия.

Лекарят. Знаете ли; открих, че той мирише слабо на алкохол.

Андрей. Как, как?

Попов. На алкохол?

Романов. На алкохол? Истина ли той мирише на алкохол?

Лекарят. Да, на ракия.

Романов (мисли за момент и после лицето мц се озарява). Чакайте! На ракия?… А защо, дявол да го вземе, не ми казахте още отначало, нима не знаете, че е по-важно от това, че е умрял?