Читать «Вълната, която бучи» онлайн - страница 21

III работник. Да го няма Романов, той ще ги оправи, ама…

V работник. Какво ще ги оправи бе, така се оправя то. Като бил син на директора, та ще го гледат за черни очи. Господ да е, щом им мъти водата, ще го изгонят.

IV работник (към VI.) Онзи ден, когато ти пострада, чух го да гълчи Лалев: „Ти да не мислиш, че като си взел по-малко хора, голямо чудо си направил? Хем крака си счупил — казва — на човека, хем оста си побил. Сега — казва — една надница няма да стигне само да я шлифоваме.“

Отваря се лявата врата. На нея се показват I работник и лекарят.

I работник. Казвам му на това момче (сочи II раб.), че зная цяр за моите очи, а то се смее. Та, за очила — през време на работа, може. Ама за иначе, за постоянно — не си маскаря аз лицето на стари години. Така. Хайде сега, със здраве. (Излиза.)

Лекарят. Втори поред. (Става II работник и мълчаливо влиза в приемната.)

V работник. Какво му е, та е толкова оклюмал?

IV работник. Гледа си хала човекът.

Андрей. Един човек е унищожен като животно, а ние ще разрешаваме тактически задачи. Срамота!

Отвън се чува сподавен шум: „По-полека, внимавайте на ъгъла.“ Друг глас: „Дръж по-леко де, целия си се схванал, като вол вървиш.“

Лекарят (излиза през дясната врата. Вън се чува гласът му). Не оттука, през другата врата, направо в приемната… Така, внимателно.

Чуват се охканията на пострадалия: „Ей, Иване, Чапраз, ти нож нямаш ли?… Секач?… Убийте ме, бееее, убийте ме… А бе вие сърца нямате ли?… Убийте ме, беее… Не мога повече. Ее-ех…“ Заглъхва.

Андрей. Чуваш ли?

Попов. Страшно… И как ли боли?

Андрей. Боли… Знаеш ли, иде ми да й драсна една клечка кибрит… или като тогава — една бомба, но не малка — така — всичко да пръсне, от основи…

Попов. Кой е виновен тук? Счупил се е шмиргела, и туйто…

Андрей. Кой е виновен? Без виновен не може. Все има някой, има първопричина винаги.

Попов. Още по-добре. Нека виновния е един, а не цяла фабрика.

Андрей. И ти искаш да го търсиш?

Попов. Разбира се.

Андрей. Добре. (Отива на телефона и застава, близо до вратата в дъното). Ало… ало… Канцелария, канцелария… вие ли сте, господин Сапунджиев?… Дайте ми механика Боев… да, свържете ме направо с неговия телефон… Благодаря… Чакам.

Попов. Какво мислиш да правиш?

Андрей. Ще търся виновния.

Попов. А ако няма виновен? Ако виновния сега умира? (Сочи вратата вляво.)

Андрей. Обикновено така става. Мъртвия не може да говори, виновния има пари и обществено положение, а истината затрупват с камъни и пръст. (Телефонът звъни. Андрей отива.) Вие ли сте, Боев?… Преди малко… естествено, ще започнем… Донесете ми парчета от счупения шмиргел… да, да, и книгата за материалите… тя е в шкафа… дясното чекмедже… Щях да забравя — и офертите за покупката на шмиргелите. Колкото може по-скоро. (Връща се.)

Попов. Мислиш ли ти, Андрей, че толкова лесно може да се намери виновния?

Андрей. Не е никак мъчно. Преди всичко това е система. Не е лесно само да се накаже.

Попов. Да, да, дори така да е. Тогава? Имало е хиляди случаи, когато моята съвест на прям моряк се е бунтувала страшно. Но… нищо не може да се направи. Ние всички сме в един кораб, може би според твоите млади очи гнил, плесенясал, пълен с плъхове, и сме се впуснали с него в далечно плаване… Да се изчистят плъховете друг изход няма, освен да запалим кораба… А наоколо е море… няма бряг… По-хубаво ли е да изгорим ние, Андрей, или по необходимост дз оставим плъховете?