Читать «Американски богове» онлайн - страница 318

Не бързаше.

Пренощува в един от „Мотели 6“. На сутринта, когато стана, усети, че дрехите му още миришат като дъното на езерото. Въпреки това ги облече. Знаеше, че няма да му трябват още дълго.

Плати стаята. Отиде с колата при жилищния блок от кафяв пясъчник. Не се затрудни да го намери. Беше по-малък, отколкото го помнеше.

Изкачи стълбите с твърда стъпка — без да бърза, защото, ако бързаше, това щеше да означава, че изгаря от нетърпение да стигне при смъртта си, но не и бавно, което щеше да означава, че го е страх. Някой беше почистил стълбището: черните найлонови торби с отпадъци ги нямаше. Носеше се хлорната миризма на белина, а не на прогнили зеленчуци.

Боядисаната в червено врата на последния етаж беше широко отворена: във въздуха се носеше миризма на старо готвено. Шадоу се поколеба, после натисна звънеца.

— Идвам — извика женски глас и от кухнята се появи дребната като джудже, ослепително руса Зора Утренняя; забърза към него, като бършеше ръце в престилката.

Шадоу забеляза, че тя изглежда различно. Беше си сложила руж, старите й очи блестяха. Когато го видя, устата й се превърна в О и жената възкликна:

— Шадоу! Върна се? — Забърза към него с протегнати ръце. Той се наведе и я прегърна, а Зора Утренняя го целуна по бузата. — Толкова се радвам да те видя! — рече му тя. — А сега си върви.

Шадоу влезе в жилището. Всички врати (без, както би могло да се очаква, вратата на Зора Полуночная) бяха широко отворени, както и всички прозорци, които Шадоу успя да види. От време на време по коридора ставаше леко течение.

— Правите пролетно почистване — каза Шадоу на Зора Утренняя.

— Чакаме гост — отвърна тя. — А сега си върви. Но първо ще пийнеш ли едно кафе?

— Дойдох при Чернобог — обясни Шадоу. — Време е.

Зора Утренняя поклати глава и каза:

— Не, не. Не си дошъл при него. Не е хубаво да идваш.

— Знам — отговори Шадоу. — Но да ви призная, от общуването си с боговете научих едно: ако сключиш сделка, трябва да я спазиш. Боговете могат да нарушават всички правила. Ние не. Дори и да се опитам да си тръгна, краката ми пак ще ме доведат.

Жената издаде долната си устна, после каза:

— Вярно е. Но днес си върви. Ела пак друг път. Дотогава той ще си е отишъл.

— Кой е? — провикна се женски глас някъде от дъното на коридора. — С кого говориш, Зора Утренняя? Не мога да обърна сама дюшека.

Шадоу отиде в дъното на коридора и каза:

— Добро утро, Зора Вечерняя. Да ви помогна ли?

При тези думи жената в стаята изпищя от изненада и изпусна края на дюшека.

Стаята беше пълна с прах: той покриваше всички повърхности, дървото и стъклото, носеше се на валма и танцуваше из лъчите слънчева светлина, които влизаха през прозореца.

Шадоу помнеше тази стая. Онази нощ бяха дали именно нея на Уензди. Стаята на Белобог.

Зора Вечерняя го огледа плахо.

— Дюшекът — каза тя. — Трябва да го обърнем.

— Няма проблем — отвърна Шадоу.

Пресегна се, хвана дюшека, вдигна го с лекота и го преобърна. Дървеното легло беше старо и дюшекът тежеше почти колкото човек. Докато го слагаха, се разлетя прах.

— Защо си дошъл? — попита Зора Вечерняя. Както го зададе, въпросът не прозвуча дружелюбно.