Читать «Американски богове» онлайн - страница 317

— Да.

— И какво е станало с мъжа? Защо не си прибира колата?

— Не знам. Може би е в затвора. Или е мъртъв.

— Мъртъв ли?

— Вероятно. — Сам се поколеба. — Преди няколко седмици бях сигурна, че е мъртъв. Шесто чувство. Или както там го наричат. Просто бях сигурна. После обаче започнах да си мисля, че може и да не е мъртъв. Не знам. Вероятно шестото ми чувство не е чак толкова развито.

— Докога ще държиш колата му?

— Докато някой не я потърси. Мисля си, че той би предпочел да е така.

Натали погледна Сам, после я погледна още веднъж. А после каза:

— Тези пък откъде ги взе?

— Кои?

— Цветята. Които държиш, Сам. Откъде се взеха? Носеше ли ги, когато излязохме от кафенето? Все щях да ги видя.

Сам погледна ръката си и се усмихна.

— Толкова си мила. Сигурно трябваше да кажа нещо, когато ми ги поднесе, нали? — рече тя. — Прекрасни са. Благодаря ти много. Но нямаше ли да е по-добре, ако бяха червени?

Бяха рози, с дръжки, увити в хартия. Шест, бели.

— Не съм ти ги поднасяла — отговори Натали и стисна устни.

Не каза и дума повече, докато не отидоха в киносалона.

Когато вечерта се прибра, Сам натопи розите в импровизирана ваза. Накрая ги изхвърли, но си записа как ги е получила, макар че една вечер, когато и двете бяха много пияни, разказа на Каролайн, появила се след Натали, за призрачните рози и Каролайн се съгласи с нея, че случката наистина, ама наистина си е много странна и необичайна, а дълбоко в себе си не повярва нито дума, така че всичко беше наред.

Шадоу беше спрял до уличен телефон. Обади се на „Справки“ и оттам му дадоха номера.

Не, обясниха му. Нямало я. Вероятно още била в кафенето.

На път за кафенето Шадоу спря да купи цветя.

Намери кафенето, прекоси улицата, застана на вратата на един от антиквариатите, загледа и зачака.

Заведението затваряше в осем и в осем и десет Шадоу видя как Сам Блак Кроу излиза от него заедно с по-дребна жена, чиято завързана на плитки коса беше с особен червен оттенък. Държаха се здраво за ръце, сякаш е достатъчно да се държат за ръце, за да се откъснат от света, и си говореха, по-точно, говореше главно Сам, а приятелката й слушаше. Шадоу се запита какво ли казва Сам. Докато говореше, се усмихваше.

Двете пресякоха улицата и минаха покрай мястото, където стоеше Шадоу. Момичето с плитките бе само на педя-две от него, той можеше да се пресегне и да го докосне, но двете изобщо не го видяха.

Той загледа как се отдалечават по улицата и усети, че го жегва тъга, сякаш вътре в него засвири минорен акорд.

Помисли си, че целувката си я биваше, но Сам не го беше гледала така, както гледаше момичето с плитките, и никога нямаше да го погледне.

— Чудо голямо. Винаги ще имаме Перу — каза той нечуто, докато Сам се отдалечаваше. — И Ел Пасо. Винаги.

После се затича след Сам и пъхна в ръцете й цветята. Побърза да си тръгне, да не би тя да му ги върне.

После тръгна нагоре по хълма, върна се при автомобила и като се ориентираше по пътните знаци, пое към Чикаго. Караше с максимално разрешената скорост или малко по-бавно.

Това бе последното, което трябваше да направи.