Читать «Американски богове» онлайн - страница 319

— Дойдох — отговори Шадоу, — защото през декември един млад мъж игра на шашки с един стар бог и загуби.

Бялата коса на старицата беше прихваната на стегнат малък кок на темето. Тя се нацупи.

— Ела утре — каза Зора Вечерняя.

— Не мога — отсече той.

— Това е погребението ти. А сега иди да седнеш. Зора Утренняя ще ти донесе кафе. Чернобог ще си дойде скоро.

Шадоу отиде по коридора в хола. Беше същият, какъвто го помнеше, макар че сега прозорецът беше отворен. Сивият котарак спеше върху страничната облегалка на дивана. Когато Шадоу влезе, котаракът отвори едно око и после отново заспа най-невъзмутимо.

Именно тук Шадоу бе играл на шашки с Чернобог, именно тук бе заложил живота си срещу това старецът да се присъедини към тях в последната обречена измама на Уензди. През отворения прозорец влизаше свеж въздух и издухваше застоялия.

Зора Утренняя се появи с червен дървен поднос. На подноса, до чинийката, напълнена с дребни шоколадови таралежки, имаше емайлирана чашка с кафе, над което се виеше пара. Жената я сложи на масата пред Шадоу.

— Видях отново Зора Полуночная — обясни той. — Дойде при мен в подземния свят и ми даде луната, за да ми осветява пътя. И взе нещо от мен. Но не помня какво.

— Тя те харесва — рече Зора Утренняя. — Сънува толкова много. И бди над всички нас. Много е храбра.

— Къде е Чернобог?

— Разправя, че пролетното почистване не му понасяло. Излезе да си купи вестник и да поседи в парка. Да си вземе цигари. Може би днес няма да се прибере. Не е нужно да чакаш. Защо не си вървиш? Ела пак утре.

— Ще почакам — настоя Шадоу.

Нямаше никаква магия, която да го принуждава да чака, и той го знаеше. Искаше го сам. Това бе последното, което трябваше да се случи, и щом наистина бе последното, което щеше да се случи, Шадоу предпочиташе да го направи по своя воля. После вече нямаше да има задължения, нямаше да има загадки, нямаше да има призраци.

Отпи от горещото кафе, черно и сладко, както го помнеше.

Чу в коридора плътен мъжки глас и както седеше, изправи гръб. Със задоволство видя, че ръката му не трепери. Вратата се отвори.

— Шадоу!

— Здрасти — отвърна той. Продължи да седи.

В стаята влезе Чернобог. Носеше сгънат брой на „Чикаго Сън-Таймс“. Остави го на масичката, погледна Шадоу и протегна колебливо ръка. Здрависаха се.

— Дойдох — каза Шадоу. — Сделката. Ти изпълни своята част. Сега аз изпълнявам своята.

Чернобог кимна. Челото му се покри с бръчки. Слънчевата светлина проблесна в бялата му коса и мустаци и от нея те сякаш станаха златисти.

— Да… — Той се свъси. — Не… — Чернобог замълча. — Я по-добре си върви. Моментът не е подходящ.

— Ще почакам, колкото трябва — отговори Шадоу. — Готов съм.

Чернобог въздъхна.

— Много глупаво момче си. Знаеш ли?

— Предполагам.

— Глупаво момче. А на върха на планината направи голямо добро.

— Направих каквото трябваше да направя.

— Може би.

Чернобог отиде при стария дървен бюфет, наведе се и издърпа изпод него черно правоъгълно куфарче. Ключалките отскочиха с глухо тракане. Чернобог отвори куфарчето, извади чук и го вдигна колкото да опита. Чукът приличаше на умален касапски чук, дървената му дръжка беше на петна.