Читать «Американски богове» онлайн - страница 312
Нийл Геймън
— Погледни.
Там, където бе стоял Хинзелман, сега имаше дете, момче, най-много на пет години. Беше с тъмнокестенява дълга коса. Беше съвсем голо, ако не се брои износената кожена връвчица около врата му. Беше пронизано с два меча, единият минаваше през гърдите му, другият бе забит в рамото и върхът му се показваше под гръдния кош. От раните бликаше кръв, която не спираше, стичаше се по тялото на момчето и се събираше на локва върху пода. Мечовете изглеждаха невъобразимо стари. Момченцето погледна Шадоу с очи, пълни само с болка. И Шадоу си помисли:
Шадоу се запита кой от хората, пристигнали преди век и половина в Северен Уисконсин — дали дървар или може би картограф, — е прекосил Атлантическия океан с Хинзелман в главата си.
После окървавеното дете изчезна, изчезна и кръвта и остана само старецът с кичурчето бяла коса и таласъмската усмивка, с ръкави на пуловера, още мокри от това, че бе сложил Шадоу във ваната и му бе спасил живота.
— Хинзелман!
Гласът дойде откъм вратата на стаята. Той се обърна. Шадоу също.
— Дойдох да ти кажа, че автомобилът е паднал в езерото — каза Чад Мълиган. Гласът му беше напрегнат. — Видях, че го няма, докато минавах оттам, и реших да дойда да ти кажа, в случай че не си забелязал.
Беше извадил оръжието си. То сочеше към пода.
— Здравей, Чад — рече Шадоу.
— Здрасти, приятелю — отвърна Чад Мълиган. — Пратиха ми съобщение, че си бил починал в предварителния арест. От инфаркт.
— Виж ти! — отговори Шадоу. — Излиза, че постоянно умирам.
— Той, Чад, дойде при мен. Заплаши ме — намеси се Хинзелман.
— Не, не те е заплашвал — възрази Чад Мълиган. — Тук съм, Хинзелман, от десет минути. Чух всичко, което каза. За баща ми. За езерото. — Той влезе в стаята. Не вдигна оръжието. — Господи, Хинзелман. Ако минеш с кола през града, няма как да не видиш проклетото езеро. То е център на всичко. Какво да правя сега?
— Арестувай го. Той се закани, че щял да ме убие — каза Хинзелман, уплашен старец в прашна стая. — Радвам се, че си тук, Чад.