Читать «Американски богове» онлайн - страница 314

Шадоу обу чорапите и ботушите. Ставаха му.

— Благодаря — каза той.

— Имаш ли кола? — попита Мълиган.

— Оставих я край пътя при езерото. Недалеч от моста. Мълиган подкара автомобила и излезе от паркинга на „Хенингс“.

— Какво стана с Одри? — полюбопитства Шадоу.

— Един ден, след като те отведоха, тя ми заяви, че ме харесвала като приятел, но че между нас нямало да се получи нищо, понеже сме били роднини и така нататък, после се прибра в Игъл Пойнт. Разби ми сърцето.

— Така си и знаех — каза Шадоу. — Това няма нищо общо с теб. Одри вече не е трябвала на Хинзелман тук.

Минаха покрай къщата на стареца. От комина на плътен слой се виеше бял пушек.

— Дошла е в града само защото му е била нужна. Помогна му да ме разкара оттук. Привличах вниманието, а той не го искаше.

— Мислех, че Одри ме харесва.

Спряха при автомобила, който Шадоу беше взел под наем.

— Какво ще правиш сега? — попита Шадоу.

— Не знам — призна Мълиган. За пръв път, откакто бяха излезли от стаята на Хинзелман, тревожното му лице започваше да изглежда по-живо. Но и по-притеснено. — Вероятно мога да направя две-три неща. Или… — Той направи с палец и показалец нещо като пищов, пъхна върховете на пръстите в устата си и ги извади. — Или си пускам куршум в черепа. Или изчаквам още ден-два, докато ледът почти се разтопи, завързвам на крака си парче цимент и скачам от моста. Или хапчета. Хоп, и готово. Или се качвам на колата и отивам в някоя от горите наблизо. И глътвам хаповете там. Не искам някое от момчетата ми да разчиства след мен. По-добре да го оставя на окръга, нали?

Той въздъхна и поклати глава.

— Ти, Чад, не си убил Хинзелман. Той е умрял много отдавна и много далеч оттук.

— Благодаря, че ми го казваш, Майк. Но аз наистина го убих. Застрелях хладнокръвно човек и прикрих престъплението. Ако ме попиташ защо съм го направил, защо наистина съм го направил, Бог ми е свидетел, няма да мога да ти кажа.

Шадоу протегна ръка и докосна Мълиган по китката.

— Този град принадлежеше на Хинзелман — рече той. — Според мен ти нямаше голям избор за случилото се. Смятам, че именно Хинзелман те е накарал да дойдеш. Искал е да чуеш онова, което чу. Устроил ти е клопка. Предполагам, че това е бил единственият начин да си тръгне оттук.

Посърналото изражение на Мълиган не се промени. Шадоу виждаше, че шефът на полицейския участък почти не е чул какво му казва. Беше убил Хинзелман, беше му направил погребален огън и сега, за да изпълни последната воля на Хинзелман, щеше да се самоубие.

Шадоу затвори очи, припомнил си мястото в главата си, където бе отишъл, когато Уензди му бе казал да направи сняг: мястото, прехвърлило се от ум в ум. Усмихна се, макар че не му се усмихваше, и каза:

— Чад. Не се вдетинявай.

В ума на другия мъж имаше облак, тъмен потискащ облак и след като насочи мислите си към него, Шадоу почти го видя, представи си как той се вдига като утринна мъгла.

— Чад — подхвана пак яростно, като се опитваше да проникне в облака, — сега градът ще се промени. Вече няма да е единственият хубав град в област, която изживява упадък. Ще заприлича много повече на останалите градове в тази част на света. Ще има много повече проблеми. Хора, изгубили работата си. Хора, изгубили здравия си разум. Повече хора, които ще бъдат наранявани. Повече дивотии. Ще им трябва шеф на полицията с опит. Градът има нужда от теб. — После Шадоу каза: — Маргрит има нужда от теб.