Читать «Американски богове» онлайн - страница 311

Хинзелман се пресегна и вдигна ръжена. Вече не се преструваше, че разръчква с него огъня, държеше го като меч или пика и размахваше във въздуха нажежения до оранжево-бяло остър край. Шадоу си даваше ясна сметка, че е почти гол, че още е уморен и няма да е в състояние да се защитава.

— Искаш да ме убиеш ли? — попита той. — Давай. Убий ме. Така и така съм мъртвец. Знам, че притежаваш този град, това е твоят малък свят. Но ако си въобразяваш, че никой няма да дойде да ме търси, живееш в измислен свят. Всичко приключи, Хинзелман. С теб е свършено.

Старецът се надигна, като се подпираше на ръжена. Нажеженият червен ръб прогори килима и той запуши. Хинзелман погледна Шадоу, във воднистосините му очи имаше сълзи.

— Обичам града — каза той. — Наистина ми харесва да съм чудато старче, което си разказва небивалиците, кара Теси и лови риба през дупките в леда. Помниш ли какво ти казах? Прибираш се вкъщи не с риба. А с душевно спокойствие.

Старецът посочи с ръжена Шадоу и той усети горещината само на педя и половина от себе си.

— Можех да те убия — продължи Хинзелман. — Можех да те очистя. Правил съм го и преди. Ти не си първият, който се е досетил. Бащата на Чад Мълиган също разбра. Очистих го, мога да очистя и теб.

— Вероятно — рече Шадоу. — Но колко още ще издържиш, Хинзелман? Една година? Десет? Сега, Хинзелман, има компютри. Хората не са глупави. Ще видят, че случаите се повтарят. Всяка година ще изчезва по едно дете. Рано или късно ще дойдат да проверят. Както ще дойдат да търсят мен. Я ми кажи, на колко години си?

Впи пръсти в една от възглавниците по дивана и се приготви да я вдигне над главата си: тя щеше да отклони първия удар. Лицето на Хинзелман беше безизразно.

— Дават ми децата си още от времето, преди римляните да дойдат в Черната гора. Преди да стана коболд, бях бог.

— Може би е време да се изнесеш оттук — рече Шадоу. Запита се какво ли е коболд.

Хинзелман го погледна изпитателно. После взе ръжена и пак пъхна върха му в нажежената жарава.

— Не е толкова просто. Защо, Шадоу, реши, че мога да напусна града, дори и да искам? Аз съм част от него. Ти ли ще ме накараш да си тръгна? Готов ли си да ме убиеш? За да се махна оттук?

Шадоу погледна към пода. Там, където краят на ръжена се беше опирал в килима, още имаше проблясващи искри. Хинзелман проследи погледа му и ги угаси с крак. Изневиделица в ума на Шадоу изникнаха деца, повече от сто, които го гледаха с костено-слепи очи, а косата им се гънеше бавно пред лицата им като дълги морски водорасли. Те го наблюдаваха с укор.

Той разбираше, че ги подвежда. Просто не знаеше какво друго да направи.

Каза:

— Не мога да те убия. Ти ми спаси живота.

Поклати глава. Чувстваше се негодник, във всяко отношение. Вече се чувстваше не като герой или детектив, а като поредния тъп продажник, който размахва пръст на мрака, преди да му обърне гръб.

— Искаш ли да знаеш една тайна?

— Разбира се — отговори със свито сърце Шадоу.

Беше готов да приключи веднъж завинаги с всички тайни.