Читать «Американски богове» онлайн - страница 301
Нийл Геймън
Флорида се оказа по-дълга, отколкото Шадоу си беше представял, и вече беше късно, когато спряха пред малка едноетажна дървена къща с плътно затворени капаци по прозорците в покрайнините на Форт Пиърс. Нанси, който последните осем километра му бе казвал откъде да мине, го покани да пренощува у него.
— Мога да си взема стая в мотел — отвърна Шадоу. — Не се притеснявай.
— Можеш и аз ще се обидя. Очевидно няма да кажа нищо. Но наистина ще се обидя, и то много — каза господин Нанси. — Затова по-добре остани тук, ще ти постеля на дивана.
Господин Нанси отключи капаците, които предпазваха от урагани, и отвори прозорците. Къщата миришеше на мухъл и влага, долавяше се и възсладка миризма, сякаш бе населявана от духовете на отдавна мъртви курабийки.
Шадоу с нежелание се съгласи да остане за през нощта, точно както с още по-голямо нежелание се съгласи да отиде с господин Нанси до пивницата в дъното на улицата само за едно питие преди лягане, докато къщата се проветри.
— Видя ли Чернобог? — попита Нанси, докато вървяха в топлата задушна вечер на Флорида.
Всичко наоколо се огласяше от жуженето на буболечките в палмите, земята гъмжеше от твари, които притичваха и църкаха. Господин Нанси запали пурета, закашля се и се задави. Въпреки това продължи да си пуши.
— Когато излязох от пещерата, него вече го нямаше.
— Сигурно си е тръгнал към тях. Знаеш, че те чака там.
— Да.
Продължиха мълком по пътя. Заведението не беше кой знае какво, но още беше отворено.
— Аз черпя първите бири — заяви господин Нанси.
— Забрави ли, щяхме да пием само по една — рече Шадоу.
— Що за човек си ти? — попита господин Нанси. — Лигльо.
Плати първите бири, втория път черпи Шадоу. С ужас видя, че господин Нанси убеждава бармана да пусне машината за караоке, после загледа прехласнат и смутен как старецът подкарва „Искаш ли ново котенце“, а сетне започва да си тананика „Как изглеждаш тази вечер“ в трогателен мелодичен аранжимент. Имаше красив глас и в края на изпълнението шепата посетители, останали в кръчмата, започнаха да му ръкопляскат и да подвикват насърчително.
Когато се върна при Шадоу на бара, Нанси изглеждаше по-бодър. Бялото на очите му се беше избистрило, сивата бледост, докоснала кожата му, беше изчезнала.
— Твой ред е — подкани той.
— И дума да не става — каза Шадоу.
Но господин Нанси беше поръчал още бира и връчи на Шадоу мърляв списък с песни, от които да си избере.
— Харесай си някоя, на която й знаеш текста.
— Не е смешно — рече Шадоу.
Светът заплава, но Шадоу не можеше да събере сили, за да спори, а и господин Нанси вече бе сложил записа на „Не допускай да остана неразбран“ и изтика — буквално
Шадоу хвана микрофона така, сякаш е жив, музиката от записа засвири и той изграчи началното „Скъпа…“
Никой в заведението не го замери с нищо. Беше му приятно.
— „Сега разбираш ли ме?“ — Гласът му беше груб, но напевен, а на тази песен пасваше именно груб глас. — „Понякога се чувствам малко луд. Толкова ли не знаеш, че никой в тоя живот не може да бъде ангел…“