Читать «Американски богове» онлайн - страница 302

Продължи да пее и докато се прибираха в пренаселената нощ на Флорида — старец и младеж, които залитаха щастливи.

— „Аз просто съм душа с добри намерения — пееше Шадоу на раците, на паяците, буболечиците, гущерите и нощта. — О, Господи, не допускай да остана неразбран“.

Господин Нанси му постла на дивана. Диванът беше малък за Шадоу и той реши да спи на пода, но докато вземе решението да спи на пода, вече беше заспал полуседнал, полулегнал на тясното канапе.

В началото не сънуваше. Просто се бе отпуснал във вдъхващата спокойствие тъмнина. После видя огън, който гореше в тъмнината, и тръгна към него.

— Справи се добре — прошепна мъжът-бизон, без да мърда устни.

— Не знам какво съм направил — отвърна Шадоу.

— Наложи мир — рече мъжът-бизон. — Взе нашите думи и ги направи свои. Те така и не разбраха, че наистина са били тук, че тук са и хората, които им се кланят, тук са, защото за нас това е добре. Но ние можем и да променим мнението си. И вероятно ще го направим.

— Ти бог ли си? — попита Шадоу.

Мъжът с глава на бизон поклати глава. За миг на Шадоу му се стори, че съществото се забавлява.

— Аз съм земята — каза мъжът.

Дори и сънят да имаше продължение, Шадоу не го помнеше.

Чу цвърчене. Болеше го глава, нещо блъскаше зад очите му.

Господин Нанси вече правеше закуска: цяла купчина палачинки, цвърчащ бекон, съвършени яйца и кафе. Изглеждаше в цветущо здраве.

— Боли ме глава — съобщи Шадоу.

— След като сложиш в стомаха си една добра закуска, ще се почувстваш като нов.

— Предпочитам да се чувствам същият, но с друга глава — отвърна Шадоу.

— Яж — подкани го господин Нанси. Шадоу започна да яде.

— Сега как се чувстваш?

— Като човек с главоболие, който е сложил нещо в стомаха си. Освен това ми се струва, че ще повърна.

— Ела.

До дивана, на който Шадоу беше прекарал нощта и който бе заметнат с африканско одеяло, имаше ракла от някакво тъмно дърво, която приличаше на умален пиратски сандък. Господин Нанси отключи катинара и вдигна капака. Вътре имаше няколко кутии. Нанси започна да рови из тях.

— Това е древен африкански лек от билки — обясни той. — Прави се от стрита на прах върбова кора, от такива неща.

— Като аспирина ли?

— Да — потвърди господин Нанси. — Именно.

Извади от дъното на раклата огромен флакон хапове, които наподобяваха аспирин. Развинти капачето и изтръска две-три бели таблетки.

— Вземи.

— Хубава ракла — отбеляза Шадоу.

Все горчивите хапове и ги глътна с чаша вода.

— Прати ми я синът — отвърна господин Нанси. — Добро момче. Жалко, че не го виждам по-често.

— Мъчно ми е за Уензди — каза Шадоу. — Въпреки всичко, което направи. Все очаквам да го видя. Но вдигам очи и него го няма.

Продължаваше да гледа вторачено пиратския сандък, като се мъчеше да се сети на какво му напомня.

„Ще загубиш много неща. Това не го губи“. Кой ли му го беше казал?

— Мъчно ти е за него ли? След всичко, на което те подложи? На което подложи всички ни?

— Да — потвърди Шадоу. — Мисля, че да. Как мислиш, ще се върне ли?

— Мисля, че където двама са се събрали, за да продадат за десет бона на трети цигулка от двайсет долара, той духом ще е там.