Читать «Американски богове» онлайн - страница 297

Там бяха боговете на автомобилите: мощен вглъбенолик контингент с кръв по черните ръкавици и хромираните зъби, на тях в жертва биват принасяни хора в количества, за каквито още от времето на ацтеките не е мечтал никой. Дори те изглеждаха притеснени. Световете се променят.

Други бяха с лица, размазани на петно от фосфора, те мъждукаха, сякаш съществуваха в собствената си светлина.

На Шадоу му домъчня за всички тях.

У новите богове имаше нещо нагло. Шадоу го виждаше. Но имаше и страх.

Те се бояха, че ако не са в крак с променящия се свят, ако не пресътворяват, не прекрояват и не пресъздават света по свой образ, времето им ще изтече.

Всяка страна се бе изправила храбро срещу другата. За всяка противниците бяха бесове, чудовища, прокълнати.

Шадоу виждаше, че вече е имало сблъсък. По скалите се аленееше кръв.

Те се готвеха за истинската битка, за истинската война. Той си помисли: сега или никога. Ако още сега не направеше нещо, после щеше да е прекалено късно.

„В Щатите всичко продължава вечно — каза глас някъде в дъното на съзнанието му. — Петдесетте години на двайсети век са продължили хиляда години. Разполагаш с цялото време на света“.

Шадоу бавно, като се препъваше, отиде в средата на арената. Усети върху себе си очи, очи и неща, които не бяха очи. Потрепери.

Гласът на бизона каза:

— Справяш се добре.

Шадоу си помисли: „Добре. Сутринта възкръснах от мъртвите. Оттук нататък всичко би трябвало да е много лесно“.

— Знаеш ли — рече свойски той на въздуха, — това не е война. Никога не е замисляно като война. И ако някой от вас смята, че е война, той се заблуждава дълбоко.

Чу и от двете страни мърморене. Не беше направил впечатление на никого.

— Бием се за собственото си оцеляване — изръмжа минотавърът от едната страна на арената.

— Бием се за съществуването си — провикна се от другата уста върху стълб блещукащ дим.

— Тази земя не е за богове — заяви Шадоу. Като въвеждащо изречение не можеше да се мери с „Приятели, римляни, сънародници“, но вършеше работа. — Вероятно всички сте го разбрали по свой си начин. Всички нехаят за старите богове. Новите богове се въздигат точно толкова бързо, колкото и биват изоставяни и отхвърляни заради следващото велико нещо. Вие или сте забравени, или се страхувате, че ще излезете от мода, или просто ви е дошло до гуша съществуването ви да зависи от прищевките на хората.

Този път ропотът не бе толкова силен. Шадоу беше казал нещо, с което те бяха съгласни. Трябваше да им разкаже приказката сега, докато го слушаха.

— Имало едно време един бог, който бил дошъл от далечни земи и чиято мощ и влияние отслабвали все повече заедно с вярата в него. Той бил бог, който черпел сили от жертвоприношенията и от смъртта, най-вече от войната. На него била посвещавана смъртта на онези, които загивали във война, цели полесражения, които в Старата му родина му вдъхвали мощ и го подхранвали. Сега той бил стар. Изкарвал си прехраната с мошеничества, бил се хванал с бог от своя пантеон, бог на хаоса и на измамата. Заедно лъжели лековерните. Заедно обирали хората. По едно време — може би преди петдесет години, може би преди сто, те се впуснали да осъществяват план, план да създадат запаси от сила, от които да черпят. Нещо, което да ги направи по-силни отпреди. В края на краищата къде може да има по-голяма мощ от бойно поле, осеяно с мъртви богове? Играта, която подхванали, се наричала „Сбийте се помежду си“. Разбирате ли сега? Битката, която сте дошли да водите, не е нещо, което можете да спечелите или да загубите. За онзи бог, за онези богове не е важно кой ще победи и кой ще загуби. За тях двамата е важно достатъчно от вас да загинат. Всеки от вас, който падне в битка, му вдъхва сила. Всеки от вас, който издъхне, го подхранва. Схващате ли?