Читать «Американски богове» онлайн - страница 296
Нийл Геймън
Спомни си как бе завивал с караваната, как я бе местил под прав ъгъл спрямо
И после се получи, леко и съвършено.
Той все едно мина през ципа, сякаш излезе от дълбока вода на повърхността. С една-единствена стъпка се бе придвижил от туристическата пътека в планината към…
Към нещо истинско. Намираше се зад Кулисите.
Още беше на върха на планината, поне това си остана същото. Но само това. То обаче съвсем не изчерпваше всичко. Този връх беше същността на мястото, сърцевина на нещата такива, каквито са. В сравнение с него Лукаутската планина, откъдето Шадоу беше тръгнал, приличаше на рисунка върху декор, на модел от папиемаше, видян върху телевизионен екран… само изображение на нещото, а не самото нещо. Ето това тук беше истинското място.
Високите скали образуваха естествен амфитеатър. Каменните пътеки лъкатушеха около него и през него и създаваха криволичещи естествени мостове, все едно въображението на Морис Ешер се беше развилняло съвсем.
И небето…
Небето беше черно. Беше осветено и светът под него бе озарен от пламтящ зеленикавобял лъч, който беше по-ярък от слънцето и се раздвояваше лудешки по небето, от единия до другия му край като раздрана бяла ивица върху притъмнелия фон.
Шадоу си даде сметка, че това е светкавица. Светкавица, застинала за миг и разпростряла се завинаги. Светлината, която хвърляше, беше ослепителна и безпощадна: смиваше лицата, изпразваше очите и ги превръщаше в тъмни ями.
Това бе мигът на бурята.
Парадигмите се разместваха. Шадоу го усещаше. Старият свят, свят на необходен простор, на неизчерпаеми запаси и бъдеще, се бе изправил пред нещо друго — пред мрежа от енергия, от мнения, от пропасти.
Хората вярват, помисли Шадоу. Това правят хората. Вярват. А после не искат да поемат отговорност за вярата си: измислят разни неща и не се уповават на измислиците. Хората населяват мрака — с призраци, с богове, с електрони, с приказки. Хората си въобразяват разни неща и хората вярват: нещата се случват именно благодарение на тази вяра, на тази непоколебима като скала вяра.
Върхът на планината беше арена, Шадоу го видя веднага. А от двете страни на арената видя и тях — наредени.
Бяха прекалено големи. На това място всичко бе прекалено голямо.
На това място имаше стари богове: богове с кожа, кафява като стара гъба, розова като пилешко месо, жълта като есенна шума. Някои бяха безумци, някои бяха здравомислещи. Шадоу разпозна старите богове. Вече ги беше срещал или бе срещал други като тях. Имаше ифрити и самодиви, великани и джуджета. Шадоу видя жената, която бе срещнал в тьмната стая в Роуд Айланд, видя нагънатите зелени змии на косата й. Видя Мама-джи от въртележката, върху ръцете й имаше кръв, върху лицето й — усмивка. Познаваше ги всичките.
Разпозна и новите.
Имаше един, който вероятно беше железопътен магнат — беше облечен в демодиран костюм, от жилетката му висеше ланец на часовник. Имаше вид на човек, виждал и по-добри дни. Челото му помръдваше.
Там бяха огромните сиви богове на самолетите, наследници на всички мечти за пътуване по въздуха.
