Читать «Американски богове» онлайн - страница 295

— И ти ли се храниш със смърт? — попита Шадоу, след като погледна Локи.

Той поклати уморено глава.

— Не, разбира се, че не — каза Шадоу. — Ти се храниш с хаос.

При тези думи Локи се усмихна, мимолетна, белязана от болката усмивка, а в очите му заиграха оранжеви пламъчета: заблещукаха под бледата му кожа като подпалена дантела.

— Без теб нямаше да се справим — натърти Уензди в периферното зрение на Шадоу. — Бил съм с толкова много жени…

— Трябвал ти е син — каза Шадоу. Призрачният глас на Уензди прокънтя.

— Трябваше ми ти, моето момче. Да. Мое момче. Знаех, че си бил заченат, но майка ти замина в чужбина. Мина доста време, докато те открием. А когато те открихме, ти беше в затвора. Трябваше да разберем какво представляваш. Кои бутони да натиснем, за да те задействаме. Кой всъщност си. — За миг изглеждаше много доволен от себе си. — И имаше жена, при която да се върнеш. Тук не ни провървя, но не беше непреодолимо.

— Тя не ти трябваше — прошепна Локи. — Щеше да ти е по-добре без нея.

— Ако можеше да бъде другояче — добави Уензди и този път Шадоу разбра какво има предвид.

— И ако тя бе… благоволила… да остане мъртва — простена Локи. — Уд и Стоун бяха свестни мъже. Ти щеше да имаш възможност… щяха да те оставят да избягаш… докато влакът прекосява Северна и Южна Дакота…

— Къде е жена ми? — попита Шадоу.

Локи вдигна бледата си ръка и показа дъното на пещерата.

— Тръгна натам.

После най-неочаквано клюмна напред и тялото му се свлече на каменния под.

Шадоу видя онова, което одеялото бе скрило от него: локва кръв, дупката в гърба на Локи, кафеникавожълтия шлифер, почернял от кръвта.

— Какво се е случило? — попита той. Локи не каза нищо.

Шадоу си помисли, че той всъщност никога вече няма да каже нищо.

— Случи му се твоята жена, момчето ми — отговори далечният глас на Уензди. Сега се виждаше все по-трудно, сякаш се сливаше с пространството. — Но битката ще върне Локи. Както ще върне и мен завинаги. Аз съм привидение, той е труп, въпреки това ние победихме. Играта беше нагласена.

— Нагласените игри са най-лесни за печелене — спомни си Шадоу.

Отговор не последва. В здрача не помръдваше нищо.

Шадоу каза:

— Довиждане. — После каза: — Татко.

Но в пещерата вече нямаше и следа от никой друг. От никой.

Шадоу се върна на Площадката с флаговете на седемте щата, ала не видя никого, не чу нищо освен плющенето на знамената на бурния вятър. На Закрепената скала от хиляда тона нямаше воини с мечове, на Въжения мост нямаше защитници. Шадоу беше сам.

Нямаше нищо за гледане. Мястото бе обезлюдено. Бе пусто бойно поле.

Не. Не точно обезлюдено.

Това беше Каменният град. Хилядолетия наред хората тук са благоговеели и са се молели на боговете; днес милионите туристи, които минаваха през градините и по люшкащия се въжен мост, оказваха същото въздействие, както водата, която върти милион молитвени колела. Тук действителността беше слаба. Шадоу знаеше къде точно би трябвало да се води битката.

Тръгна, воден от тази мисъл. Спомни си как се бе чувствал на въртележката, опита се да се почувства отново така…