Читать «Укротителят» онлайн - страница 3

— Хиляди благодарности, че ни отделихте от времето си, доктор Блейкни. Съжалявам, че трябваше да изтърпите това, но се предполага, че като неин домашен лекар я познавате по-добре от мнозина.

Тя въздъхна.

— При старите хора е най-зле — продължи полицаят. — Живеят сами, загърбени от обществото… Понякога минават седмици, преди да ги намерят. — Той направи гримаса. — Много е неприятно. Направо имахме късмет, дето я откриха толкова скоро — след не повече от четиридесет часа според доктор Камарън. По негова преценка е станало в събота, някъде около полунощ.

Сара се облегна на стената и се загледа през площадката към спалнята на Матилда. През отворената й врата се виждаше старият дъбов креват, отрупан с възглавници. Витаеше странно усещане за присъствие — сякаш вещите, принадлежали на Матилда, все още пазеха нещо, което вече го нямаше в тялото й.

— Не беше чак толкова възрастна — възрази Сара уморено. — Шестдесет и пет, не повече… В днешно време изобщо не е много.

— Изглежда по-възрастна — отбеляза полицаят спокойно, — но в това няма нищо странно, след като всичката кръв е източена от тялото й. — Той погледна в бележника си: — Споменахте, че има дъщеря, живееща в Лондон, и сте чували и за някаква внучка, която е в пансион.

— Мистър и мисис Спиди сигурно знаят повече.

Беше успяла да ги зърне за миг в библиотеката при пристигането си: със сивкавите си лица, от които ужасът беше изтрил всякакво изражение, всеки вкопчил отчаяно ръце в ръцете на другия, те много приличаха на силно изплашени деца.

— От дълги години идват два пъти седмично. Той се грижи за градината, а тя чисти. Би трябвало да знаят повече от когото и да било.

Сержантът си записа.

— За съжаление от намирането на тялото досега нямаме никакви резултати от разпита им, като се изключат истеричните пристъпи на мисис Спиди. За всеки случай ще поразпитаме и из селото. — Той погледна към спалнята. — Там има празен флакон от барбитурати, а до него недопита чаша с уиски. Прилича на добре премислена работа… Продължавате ли да твърдите, че не сте очаквали да се самоубие?

— За Бога, не знам! — Сара прокара нервно ръка през късата си тъмна коса. — Не бих й предписала барбитурати, ако смятах, че съществува вероятност да злоупотреби с тях, но знае ли човек… Все пак Матилда ги вземаше от години- на времето ги предписваха повсеместно. И за да ви отговоря — да, все още поддържам мнението си. Склонна съм да изключа възможността за самоубийство като несъстоятелна. Тя ми беше пациентка и знам как жестоко я мъчеше артритът. Понякога имаше такива непоносими болки, че изобщо не можеше да мигне по цели нощи. — Сара смръщи вежди, сякаш пресмяташе нещо. — Във всеки случай едва ли са й оставали много хапчета. Тази седмица щеше да й е необходима нова рецепта.

— Може да ги е събирала и да се запасявала — отбеляза спокойно сержантът. — Тя доверяваше ли ви се?

— Съмнявам се да се е доверявала на когото и да било. Беше много саможива — Сара вдигна рамене. — Освен това я познавам едва от година. Живея в Лонг Ъптън, а не тук, във Фонтуел, така че не съм се срещала с други хора от нейната среда. — Тя поклати глава и добави: — Не, и в медицинските й документи няма нищо, което да сочи, че някога е била предразположена към депресия. Макар че… — лекарката неочаквано млъкна.