Читать «Укротителят» онлайн

Минет Уолтърс

Укротителят

„………………………………урод,

пропит със злоба, тъй че да живее,

за да я мъчи, докато е жива,

да вреже бръчки в младото й чело,

страните й да прокопае с плач,

да й отвърне за любов и грижи

с презрение и присмех, та да види,

че по-добре е в пазвата да топлиш

усойница, отколкото да имаш

неблагодарно чедо!…“

Шекспир, „Крал Лир“

— Четиридест и две! — изкрещя Луункуоол. — Само това ли успя да измислиш за седем и половина милиона години?!

— Проверих го много внимателно — отвърна компютърът — и мога категорично да заявя, че този е верният отговор. Смятам, че проблемът, откровено казано, се състои в това, че всъщност вие никога не сте знаели за какво става въпрос… Когато си изясните, ще разберете и какво означава отговорът.

Дъглас Адамс, „Пътеводител на галактическия стопаджия“

Питам се дали не трябва да държа дневника си под ключ. Джени Спиди пак е ровила и това започва да става досадно. Може да е разтворила някоя тетрадка, докато е чистела праха, и от детинско любопитство да се е зачела. Как ли ще е възприела сцената — една стара и деформирана от артрита жена да стои гола пред млад мъж? Сигурно с воайорска стръв и такова нечисто наслаждение, че вероятно би било разбрано само от онова животно, съпруга й. Той впрочем е единственото същество, което гледа на нея с чувство, различно от погнуса.

Не, не може да е Джени. Мисля, че тя е не само немарлива в чистенето, но е и толкова откачена и глупава, че просто няма възможността да се заинтересува от нещо написано, камо ли да се забавлява с него. Последните тетрадки изглежда са се радвали на по-голямо внимание — нещо, което лично аз не мога да разбера. При мен интерес будят начинанията, които дават най-големи надежди в началото. Единственото достойнство на края е, че позволява да се разбере към колко неподходящи хора и цели са били насочени въпросните надежди. „В простора мъртъв и огромен на тази полунощ, как чужд, безсмислен, плосък ми се вижда тоз свят с нравите му…“

Кой е все пак? Джеймс? Може пък вече да страдам от старческо слабоумие и да ми се привиждат разни работи. Вчера намерих предложението на Хауърдс отворено върху писалището, а бих могла да се закълна, че го прибрах в папката. „О, разум бистър, ти си ме оставил…“

Хапчетата ме тревожат повече. Липсват вече кръгло десет. Страхувам се, че Джонатан отново се връща към мръсните си навици и номера и още по-лошо — питам се дали и Рут не върви по нейните стъпки. Кръвта вода не става.

ЕДНО

Доктор Сара Блейкни стоеше до ваната и се питаше как е възможно смъртта да бъде представяна като избавление или като някаква победа. В гледката пред нея нямаше нищо патетично, което да подсказва, че Матилда е изоставила тленната си обвивка в името на един по-добър свят; нямаше дори намек, че е намерила покой в смъртта. На лицето на спящия човек ясно е изписано бъдещето пробуждане. При мъртвия то липсва.

— Личното ми мнение е „не“ — отвърна тя на въпроса на полицая. — Матилда Гилеспи е последният човек, за когото бих повярвала, че ще посегне на живота си.

Те се взираха в гротескно-строгото лице, застинало неподвижно в мътната вода. Те беше притиснато в страховито, подобно на клетка за птици метално приспособление, изпод чиито пръчки се подаваха, сякаш поникнали от главата, стръкове коприва и жълти маргаритки. Из водата плуваха сбръчкани и полусплути цветчета и тичинки. Някои от тях бяха полепнали по мършавите рамене на мъртвата и по ръбовете на ваната. На пода лежеше окървавен кухненски нож, сякаш току-що отронил се от пръстите, които го бяха държали. Всичко напомняше известната картина с убития във ваната Марат, но беше много по-отблъскващо.