Читать «Убиецът» онлайн - страница 113

Издърпах Велда настрана от яркия огън и се втурнахме в сянката към телефона. Взех го, вслушах се, два пъти ударих апарата и го оставих.

— Прерязан е, нали? — попита Велда.

— Трябва да е станало около главния път. Наоколо няма стълбове, така че кабелът трябва да минава под земята до шосе 28.

— Можеш да кажеш на пазачите…

— Не. Той ще има двустранна линия на тази честота при себе си. Ако пазачите са нащрек, биха могли да го улучат с техните нощни визьори.

— Биха могли? — в гласа й имаше странна нотка на обреченост.

Времето бързо летеше. Трябваше да вляза в играта, а Велда не беше в състояние да върви с мен. Наредих:

— Ела тук — и я поведох към антрето. Дръпнах стола, качих се на него и отворих капака на тавана. — Ще се скриеш тук.

Тя отстъпи назад с очи, вперени в черната дупка на тавана.

— Не мога.

— Глупости. Трябва да го направиш.

Наложи се да я кача насила на стола, след това да я повдигна в тъмнината. Когато краката й бяха вътре, протегнах й фенерчето. Поне имаше нещо, за което да се държи. Казах й да стои тихо и да не мърда, след това напипах капака и го наместих обратно.

Нямаше как да угася огъня, така че долепих два стола един до друг пред телевизора, наслагах достатъчно възглавници от дивана по тях за да изглеждат заети, отидох в задната спалня и отворих прозореца. Изпълзях навън, затворих прозореца и застанах там, като се опитвах да доловя всеки звук, докато очите ми привикваха с тъмнината.

Когато за пръв път дойдохме тук, бях запечатал мястото в съзнанието си и сега си го припомнях в подробности. Ако Брадли е отвън, вероятно има очила за нощно виждане, които могат да различат всяко движение по терена.

Легнах по корем, пълзях и спирах като се стараех да се заровя в тревата. Брадли не би имал време за изследване на повърхността колкото имах аз, така че леките ми очертания биха му се сторили като хълмче. Дъгата, която описах, ме отведе далеч от скалите, заобиколи ги, след това дойдох пред тях от другия край.

Сега виждах къде е постовият. Беше мястото на Еди и успях да го видя като смътен силует на светлината. Не исках да се обърне внезапно и да ме застреля, затова не казах нищо, докато не се озовах точно над него. Протегнах ръка и го сграбчих над лакътя.

Проклетата пушка изхвръкна от пръстите му и той падна върху мен, мокър и лепкав от кръвта, която се стичаше от главата му. Взех пушката и насочих визьора към другата скала. Нощта се превърна в зеленикаво оцветен здрач, където всичко беше замъглено, но различно. Обърнах нощния визьор към купчината скали и видях чифт крака, които стърчаха там, където не би трябвало да бъдат и хвърлих пушката.

Копелето е било тук! По дяволите, трябваше да си стоя в къщата, вместо да се опитвам да се свържа с охраната. Имал е колкото си иска време за да обезвреди двата поста и сега вероятно е вътре. Имаше време в излишък. Ще трябва да се увери, че държи височината и иска да ме изненада. Ако открие, че къщата е празна, ще трябва да преразгледа плана си. Но първо трябва да се увери. Вероятно е намерил колата отзад, така че ще разбере, че сме наблизо. Ще се досети, че не мога да вървя бързо с Велда и че положително няма да я изоставя. Следователно ще търси. Първо в стаите, после в по-скритите места.