Читать «Убиецът» онлайн - страница 11

— Не за дълго, момче, не за дълго. Просто подушвам как това ще се пукне като загноял зъб.

— То е необяснимо.

— Необясним ми е задникът. Почакай, докато видиш кой иска да се срещне с теб.

— О!

— Имаме нов помощник-областен прокурор и тя иска да говори с теб. С нея е и някой от губернаторския кабинет в Олбъни. Той има доста тежичко писмо на хартия с релефна щампа, което изисква да му оказваме пълно съдействие.

— И го получава.

— Разбира се — призна Пат. — Хайде да вървим при твоя неприятел.

Град Ню Йорк има многобройни помощник-областни прокурори, но не са подредени по ранг или старшинство, така че всеки един изглежда като важна клечка в системата. Кандейси Еймъри далеч не беше клечка.

Бе висока аристократична блондинка с лице на фотомодел и тяло, което не беше създадено надве-натри. Всяко късче от нея бе грижливо обработено и когато се движеше, разбираш, че танцува, и кара ски, и може да се гмурне на петдесет метра дълбочина с леководолазен апарат. Видът й на момиче с високи гърди отразяваше реалността, подчертана от костюм така драматично-небрежен, ушит по такава ефектна кройка, че просто вонеше на пари, които могат да купят каквото поискат.

Никога не би могъл да наречеш Кандейси Еймъри Кенди. Може да ти се прииска да целунеш чувствеността на тези пълни устни, докато ти мине през ума, че това би могло да бъде като да си лепнеш езика върху леден плъзгач на шейна, откъдето не можеш да го измъкнеш.

Бих искал някой ден да я пипна съвършено объркана и да я перна с една топка там, където никога няма да забрави.

В онази секунда, в която очите ни се срещнаха, тя узна всичко, което мислех и разбра, че и аз го съзнавах. Кимнах и казах:

— Мис Еймъри — и й подадох ръка. Не беше липса на етикет, а само предизвикателство, което тя посрещна без ни най-малко да промени изражението си. Знаех, че трябва да стиска здраво ръка и я накарах да усети и моята.

— Мистър Хамър — отвърна. Гласът й съответстваше на всичко останало. Гърлен, но в крайна сметка не мек. В него имаше решителност. Мъничка значка на Фи Бета Капа — най-старото дружество на отличниците — висеше на изящна златна верижка и се гушеше между гърдите й.

От нея се излъчваше превъзходство като невидим воал и аз се усмихнах, просто едва-едва се усмихнах с очи, близващи нейните и за миг видях нищожно малка промяна на изражението й, но котката внезапно разбра, че мишката е кобра, и воалът се спусна отново.

Човекът от Олбъни бе Джеръм Колман и не уточни какъв пост заема. Но беше длъжностно лице, изглеждаше законен и би могъл да бъде ченге. Каза кратко „Здравейте“ и прие поканата на Пат да седне до малка заседателна маса. Столът, който ми беше предложен, ме правеше мишена на всички забележки, така че го отминах и седнах на този до него. Ако някой иска да ме загради, първо трябва да ме хване. Видях как Пат потисна усмивката си, а Колман изглеждаше раздразнен. Мис Еймъри знаеше, че го направих нарочно и също толкова нарочно седна точно срещу мен.

— Кой ще започне? — попитах аз.

Джеръм Колман бръкна във вътрешния си джоб и извади сгънат лист хартия, който разгъна пред себе си. Не беше обърнат към мен, но видях, че е копие на бележката, оставена върху бюрото ми от убиеца.