Читать «Отмъщението е мое» онлайн - страница 7

Пръстите му заиграха по пълнителя и куршумите се разпиляха по бюрото.

— Искаш ли да целунеш старата Бетси за сбогом, Майк? — Когато не отговорих, той се заинтересува: — За какво мислиш сега?

Бях присвил толкова силно очи, че направо не виждах нищо, и отново започнах да се хиля.

— Няма нищо — казах аз. — Абсолютно нищо.

Той се намръщи, докато слагаше обратно нещата в плика и го залепи. Ухилих се още по-широко и него започна да го хваща бяс.

— Добре де, проклет да съм, ако разбирам какво толкова смешно намираш в цялата тази история. Този поглед ми е прекрасно известен… Виждал съм го доста често. Какви мисли минават през немощния ти мозък?

— Просто мисли, Пат. Недей да се отнасяш толкова жестоко с един безработен приятел.

— Я да чуем тези мисли.

Извадих една цигара от кутията на бюрото му и я оставих обратно, след като прочетох етикета.

— Просто си мислех за начин да си върна разрешителното, това е.

Това, изглежда, му достави огромно удоволствие. Той се облегна назад и затегна вратовръзката си.

— Ще бъде добър номер, ако успееш да го изработиш. Но не виждам как ще стане.

Драснах клечка кибрит в нокътя си и запалих една от моите.

— Няма да бъде трудно.

— Така ли? Да не мислиш, че окръжният прокурор ще ти го изпрати по пощата заедно с извиненията си?

— Въобще няма да бъда изненадан, ако го направи.

Пат се завъртя на сто и осемдесет градуса в креслото си и ме погледна право в очите.

— Повече нямаш пистолет, не можеш да го задържиш.

— Не — засмях се аз, — но мога да сключа добра сделка. Или той ще ми го прати по пощата заедно с извиненията си, или ще го направя за посмешище на всички.

Пат удари с длан по бюрото и отново се превърна в ченге. Играта беше свършила.

— Известно ли ти е нещо, Майк?

— Не повече, отколкото и на теб. Всичко, което ти казах, беше самата истина. Можеш лесно да го провериш, а и лабораторните анализи ще потвърдят показанията ми. Това момче се е самоубило. Съгласен съм с теб. Застрелял се е на място и аз не знам нито кога точно е станало, нито пък поради какви причини. Знам само къде го е направил, но това едва ли ще помогне много. Сега, надявам се, чу достатъчно неща.

— Не, копеле такова, все едно че нищо не съм чул.

Този път ми се хилеше право в лицето. Нахлупих си шапката и го оставих в кабинета му все още хилещ се. Когато затварях вратата, го чух да удря по бюрото с юмрук и да изрежда собствените си роднини с неприлични думи.

Излязох навън, в ослепителния блясък на деня, и си подсвирквах, макар че, честно казано, по-скоро трябваше да лея сълзи. Наместих се в едно такси на ъгъла на улицата и дадох на шофьора адреса на собствения си офис. По пътя през центъра продължавах да мисля за Честър Уилър, тоест за това, което беше останало от него на килима. Едно явно самоубийство и моят пистолет по някакъв начин се бе озовал в ръката му, поне така твърдяха полицаите. Частният гражданин Майкъл Хамър — това бях аз. Без разрешително, без пистолет и без работа, дори бях лишен и от протекциите на Пат. Шофьорът ме свали пред входа на зданието, разплатих се с него, влязох вътре и натиснах бутона за асансьора.