Читать «Отмъщението е мое» онлайн - страница 3

Пат бързо ги постави на мястото им. Той тикна един стол под мен, придърпа друг за себе си и каза:

— Давай от самото начало. Искам да ми разкажеш цялата история, Майк, всеки детайл.

Облегнах се назад и хвърлих поглед към тялото на пода. Някой очевидно страдаше от чувство за приличие и го бе покрил с чаршаф.

— Името му е Честър Уилър. Притежава универсален магазин в Колъмбъс, щата Охайо. Магазинът е собственост на неговото семейство от доста време. Има жена и две деца. Пристигнал е в Ню Йорк с търговска цел.

Погледнах Пат и зачаках.

— Продължавай, Майк.

— Запознах се с него през 1945, точно когато се върнах отвъд океана. Това се случи в Синсинати, по времето, когато свободните хотелски стаи бяха кът. Имах на разположение стая с две двойни легла, а той трябваше да спи във фоайето. Поканих го да заеме едното легло и той налапа поканата ми като шаран мамалига. По това време служеше като капитан във военновъздушните сили, нещо от рода на агент по продажбите, работеше извън Вашингтон. На сутринта и двамата бяхме пияни-заляни, вечерта се разделихме и аз не го бях виждал до миналата вечер. Натъкнах се на него в някакъв бар, където се опитваше да се удави в една бира от самосъжаление към себе си, и ние отбелязахме по великолепен начин срещата си. Спомням си, че сменяхме баровете поне половин дузина пъти, след това той предложи да паркираме в стаята му за през нощта и аз се съгласих. Купих една бутилка уиски и след като се качихме тук, бързо й видяхме сметката. Мисля, че започна да хленчи нещо, преди да стигнем равнището на козирката, но не мога да си спомня всички подробности. Последното нещо, което помня, бе, че някой ме халоса но главата, опитвайки се да ме събуди.

— Това ли е всичко?

— Да, Пат.

Той стана и огледа стаята. Един от цивилните полицаи предусети неговия въпрос и отбеляза:

— Нищо не е пипано, сър.

Пат кимна и коленичи пред тялото, за да го разгледа по-внимателно. Имах желание и аз да му хвърля един поглед, но стомахът ми нямаше да го понесе. Пат не говореше на никого, когато каза:

— Самоубийство, без съмнение. — След това обърна глава към мен. — Сигурно знаеш, че ще се лишиш от разрешителното си заради това, Майк.

— Няма причини. Не съм го застрелял аз — отвърнах аз вкиснат.

Дебелака изръмжа:

— Откъде знаеш, че не си ти, умнико?

— Никога не стрелям по хора, когато съм пиян — промърморих аз, — освен ако не ме ръгат в ребрата и не се правят на корави типове.

— Ти си бил голям умник, бе!

— А ти как смяташе?

— Затваряйте си устата и двамата — сряза ни Пат. Дебелака млъкна и ми остави последната дума. Завлякох се до едно кресло в другия край на стаята и се проснах в него. Пат се съвещаваше на врата, в резултат на което всички, освен Дебелака, напуснаха. Вратата остана отворена, докато не влезе медицинският експерт с лекарската си чанта и статоскоп в ушите.

Малките човечета в главата ми отново започнаха да се трудят с чуковете, така че затворих очи и оставих ушите си да си вършат работата. Коронерът и ченгетата стигнаха до същите заключения. Беше стреляно именно от моя пистолет. Големият 45-калибров пистолет беше стрелял от много близко разстояние. Момчетата от дактилоскопичната лаборатория снеха отпечатъците от пръстите ми на пистолета, както и отпечатъците на Уилър. Неговите бяха отгоре.