Читать «Отмъщението е мое» онлайн - страница 2

— Тя не беше дама, Пат.

— Добре де, беше само едно момиче и аз го знам. Но въпреки това нямаш извинение.

Казах нещо мръсно. Езикът ми все още бе подпухнал и не можех да артикулирам правилно звуците, но той разбра какво имах предвид. Повторих го два пъти, докато се уверих, че беше наясно с намеренията ми.

— Я си затваряй устата — каза ми той. — Не си първият, на когото това се случва. Какво да нравя — да те удрям през зъбите с факта, че беше правил любов с жена, която бе убита, докато накрая не разбереш, че не можеш да помръднеш планината от мястото й?

— Глупости! Те бяха двама.

— Добре, забрави за това. Знаеш ли какво лежи в другата стая?

— Разбира се, труп.

— Точно така, труп. Просто така си лежи. И двамата сте в един и същ хотел, но единият от вас е мъртъв. В ръцете му се намира твоят пистолет, а пък ти си пиян. Какво ще кажеш за това?

— Застрелях го. Тъкмо се канех да си лягам и реших да го застрелям, защото иначе нямаше да заспя.

Този път Пат беше този, който изрече някаква мръсна дума.

— Престани да ме будалкаш, Майк. Искам да разбера какво точно се е случило.

Посочих с пръст към съседната стая.

— Откъде се появиха тези биячи?

— Полицаи са, Майк. Полицаи като мен и искат да знаят същите неща, както и аз. Към три часа семейството от съседния апартамент чуло нещо подобно на изстрел. Помислили, че е някакъв шум от улицата, докато тази сутрин прислужницата не влязла в апартамента и не видяла мъжа на пода. Изтичала веднага навън и се обадила на ченгетата. Това е. Сега ми кажи какво стана.

— Проклет да съм, ако знам — отвърнах аз.

— Проклет ще бъдеш, ако не знаеш.

Погледнах към стария си приятел Пат. Капитан Патрик Чембърс от нюйоркския отдел за разследване на убийства.

Не изглеждаше много щастлив.

Почувствах се зле и стигнах до тоалетната чиния точно навреме. Пат ме остави да приключа с неприятните си занимания и да си изплакна устата с вода, след това ми подаде дрехите.

— Обличай се. — Устата му се разкриви и той поклати глава с явно отвращение.

Ръцете ми все още трепереха толкова силно, че започнах да псувам копчетата на ризата си. Напъхах главата си във вратовръзката, но не можах да закопчея яката на ризата, така че оставих проклетото нещо да си виси. Пат ми подържа шлифера и аз се намъкнах в него, благодарен, че човек може да ти е приятел дори когато му се повръща от теб.

Когато излязох от банята, дебелакът в панамената шапка все още стенеше в креслото, само че този път ми беше на фокус и не мучеше толкова силно. Ако Пат не беше тук, сигурно щеше да ми изкара вътрешностите с работния край на полицейската си палка, при това щеше да се усмихва самодоволно, докато го правеше. Макар че нямаше да успее да свърши тази работа сам, помислих си аз.

Двамата униформени полицаи бяха дошли с патрулната кола. Освен тях имаше и още двама цивилни от местния полицейски участък. Не познавах никого от тях, нито пък те ме познаваха, така че резултатът беше равен. Двамата цивилни и едното ченге гледаха Пат с такова разбиране в очите, сякаш искаха да кажат: „Значи това е едно от ония неща, а?“