Читать «Отмъщението е мое» онлайн - страница 123

Очите й бяха помътнели, сякаш животът си бе отишъл от тях. Наведе глава и захълца, като прикриваше с една ръка лицето си.

Думите ми излитаха като куршуми.

— Именно така е било. Системата е работила известно бреме без засечки. Клайд е получил необходимите му протекции и ги е използвал за всичко, което е сметнал за нужно. Но ти, Джун… ти си пожелала да продължите с изнудването. Парите са нещо, което лесно се харесва. Ти си била мозъкът на цялата група… мислещият мозък. Клайд е бил силната ръка, имал е на разположение цяла армия от корави момчета.

Спрях и я оставих да си издуха носа. Чаках цяла минута.

— Джун!…

Тя повдигна бавно глава. Очите й бяха зачервени, тушът по миглите й се бе размазал и потекъл по страните й.

— Майк… не можеш ли…

— Кой ги уби, Джун? Къде е той?

Ръцете й паднаха в скута й и се скръстиха в отчаяние. Вдигнах револвера.

— Джун! — Очите й гледаха право в мен. — Ще те застрелям, Джун, след това ще изляза и ще го намеря сам. Ще те прострелям там, където боли най-много, и ти няма да умреш бързо… ако не ми кажеш. Трябва само да ми кажеш къде мога да го намеря и ще му дам възможност да използва ръцете си, както се бе опитал вече и както е постъпил с някои от останалите. Къде е той, Джун?

Тя не каза нищо.

Щях да я убия, бог ми е свидетел! Ако не я убиех, тя щеше да се измъкне и да се отърве от мен, защото аз бях единственият, който знаеше какво точно е станало. Срещу нея нямаше нито едно доказателство, което можеше да бъде използвано в съда, и аз го знаех. Но не можех да я убия… Тя беше вътре в играта. Цялата схема бе нейно дело и тя беше толкова виновна, колкото и убиецът!

Револверът в ръката ми потрепера и аз го хванах здраво за ръкохватката, за да го изправя. На лицето ми бе изписана безпомощност, чувствах го. Тя също. Отровата, наречена омраза, се изливаше от душата ми и разкривяваше лицето ми. Очите ми бяха като горещи дупки в главата и цялото ми тяло се люлееше под въздействието на унищожаващата сила, която ме теглеше към нея.

Насочих револвера към главата й, взех я на мерник и казах:

— О, боже, не мога! — Светлината в косите й образуваше блестящ ореол, който връщаше живите към живот, и аз отново виждах лицето на Шарлота вместо нейното.