Читать «Отмъщението е мое» онлайн - страница 120

— О, я по-спокойно! Извикай ченгетата, ако искаш.

— Не разбирам… какво търсите?

Подарих му най-мръсния поглед, на който бях способен.

— Един убиец. С пистолет.

Той преглътна с труд.

— Никой не е идвал тук… вие сигурно се шегувате.

— Да бе, толкова се шегувам, че чак боли. Знаеш ли кой съм аз, приятелю? Казвам се Майк Хамър. Ченгетата ме търсят. Убиецът също ме търси. Всички искат скалпа ми, а аз все още се разхождам на свобода. Сега ми отговори на въпроса — кой е влизал тук тази нощ?

Този път той преглътна шумно.

— Ами… едно момче от първия етаж. Върна се да доработва нещо. Дойдоха и няколко души от отдела за застраховки. Още няколко влязоха с Рой Кармайкъл. Взеха нещо от офиса си и излязоха. Видях и някои други, които се въртяха около регистратурата малко по-късно. Може би ако погледнете там…

— Разбира се, убиецът си е записал името в регистрационната книга. Закарай ме нагоре, приятел. Искам да отида в агенцията на Антон Липсек.

— О, щях да забравя. Преди малко влезе едно младо момиче. Много мило дете. Разбира се, че я пуснах да влезе. Но не си спомням да се е връщала. Сигурно съм обикалял по етажите.

— Качи ме с асансьора горе.

— По-добре е да използваш асансьора на самообслужване…

Натиках го в един от главните асансьори и той без малко да си изпусне джобния часовник. Погледна ме зверски и тресна вратата. Излязохме на етажа на агенцията и тръгнахме по коридора към офиса. Бях стиснал люгера в ръка. Този път никой нямаше да може да се промъкне зад гърба ми.

Лампите бяха включени, вратите — отворени, широко отворени. Влязох с вдигнат револвер и огледах стаята. Портиерът трепереше на вратата, зениците му се бяха разширили от страх. Тръгнах из стаите, докато агенцията не се освети като през работен ден. Имаше съблекални, няколко по-малки служебни помещения, килери за помощни материали и дрешници, три прибрани тъмни стаички и една не толкова прибрана. Намерих стаята, която търсех, отворих вратата и застанах на прага с отворена уста, за да издишам цялата омраза, която се бе насъбрала в гърдите ми.

Кони лежеше по средата на стаята с широко отворени очи. Гръбнакът й бе превит под формата на буквата „V“. Беше мъртва.

Стаята бе пълна с регистрационни шкафове, покрити с прах, което говореше за това, че рядко бяха използвани. Чекмеджето на един от тези шкафове бе издърпано, липсваха няколко папки.

Отново бях закъснял.

Портиерът трябваше да се хване за мен, за да не припадне. Опита се да каже нещо, като държеше очите си настрани от тялото. Издаде някакви клокочещи звуци и изкрещя от ужас. Все още се държеше за рамото ми, когато коленичех и разгледах Кони.

Никакви следи, само този израз на невероятна болка в очите й. Цялата работа е била свършена с един силен и бърз удар. Разтворих внимателно пръстите й и измъкнах парчето хартия с инструкции, което тя стискаше толкова здраво. На него пишеше: „Да се прикрепи увеличителното стъкло към екрана…“, останалото бе откъснато. В праха на пода ясно се виждаше мястото, където се е намирал някакъв сандък. Още една тънка линия в праха показваше, че сандъкът е бил наклонен на една страна и измъкнат в коридора. Там обаче нямаше никакви следи от него.