Читать «Отмъщението е мое» онлайн - страница 119

Намерих пистолета и го насочих към ключалката, натискайки спусъка, докато стаята не замириса на изгорял барут. Проклета да е душата му! Тези снимки… те не бяха в апартамента на Антон, нямаше ги също и тук… външната врата се бе затворила твърде бързо, за да има време да вземе каквото и да било със себе си. Оставаше само едно възможно място — офисът на агенцията.

Мисълта за това ми придаде сила и аз започнах да блъскам с рамо вратата, докато тя не поддаде. Велда натискаше заедно с мен и мебелите от другата страна се размърдаха. Налегнахме с все сила върху мъртвия баласт от другата страна, все по-силно и по-силно, докато жилите на вратовете ни не изпъкнаха. Нещо се сгромоляса от купчината и вратата се открехна леко, колкото да ни пусне да излезем.

Наоколо цареше пълна тишина.

Хвърлих пистолета на креслото и вдигнах от пода люгера, като го сложих в кобура под мишницата си. Посочих с пръст към телефона.

— Обади се на Пат. Опитвай, докато се свържеш, а ако не успееш, позвъни в офиса на окръжния прокурор. Мисля, че ще реагират достатъчно бързо. Накарай ги да пуснат съобщение за Клайд и ще можем да го спрем навреме.

Тръгнах към вратата, като се препъвах, и я отворих. Велда извика нещо след мен, което не успях да чуя добре, и изпълзях във фоайето. Асансьорът беше на първия етаж, но служебната таратайка си беше все още на мястото. Започна да се спуска агонизиращо бавно надолу. Спрях в главния вестибюл и се затичах към входната врата. Адмиралът ми хвърли учуден поглед, опита се да ме хване за яката и получи юмрук в мутрата. Изгуби ме в снега, преди да може да стане, но все още го чувах да крещи, докато се качвах в колата си. Бях на два квартала от зданието, когато първите патрулни коли профучаха покрай мен. Пет квартала по-нататък си спомних, че Кони бе отишла в офиса тази нощ.

Усетих отново същото странно чувство в стомаха си, натиснах с крак педала за газта и се понесох през града, така че пресякох Трийсет и трета улица, без да изгубя нито минута.

Когато навлязох в гробището от офисни сгради, намалих скоростта и паркирах. Зад главния вход беше запалена една лампа и старият портиер седеше под нея и четеше вестник. Точно гледаше колко е часът, когато дръпнах вратата. Той поклати глава и ми махна с ръка да изчезвам.

Ритнах толкова силно вратата, че едва не счупих стъклата. Старото момче захвърли вестника си и завъртя ключа в ключалката.

— Много е късно. Не можеш да влезеш. Затворихме преди половин час. Никакви късни посетители. Разкарай се, боклук.

Не му дадох възможност да затвори вратата под носа ми. Пъхнах си обувката в отвора и влязох вътре.

— Някой да е влизал през последните няколко минути?

Главата му се заклати нервно.

— Никой не е идвал повече от час. Виж какво, не можеш да влезеш, така че защо не…

Клайд не беше се показвал. По дяволите, трябваше да дойде тук. Трябваше да е тук.

— Има ли друг вход?

— Да, отзад. Но е заключен здраво. Никой не може да проникне през него, освен ако не отключа. Вижте какво, мистър…