Читать «Но коя територия?» онлайн - страница 9

— Каква е тази хартийка, скъпи?

Бреслин Делатика високомерно погледна малкото момиче, което допреди малко бе изнемогвало в ръцете му. То наистина бе съвсем младо (година-две от Бетина…), красиво, нежно, наивно, очарователно. Ако знаеш как ми харесваш, малко глупаче. Но, разбира се, аз обичам Бетина, дори и да я желая много по-малко. Такъв е животът.

— Карта — отговори той. — На никого не казвай.

— Защо?

— Забранено е. Нямам право да притежавам карта, любов моя.

— Не се ли страхуват, че ще те заловят, скъпи?

— Не, не се страхувам.

— Много си смел.

— Да.

— И за какво служи тя?

— О, за нищо. Почти за нищо…

Енеиди нахлузи ризата си, целуна мило Брес по челото и изчезна, забравяйки свещта.

Първата работа на тази малка мръсница беше да отиде да ме изпее на местната полиция! Все пак ми се струва, че след като я чуках по този начин, заслужавах поне мъничко признателност… Бетина, моята скъпа малка Бетина — десет пъти поред да я разочаровам, пак няма да ме упрекне и с дума. Нейната вярност издържа всякакви изпитания. Бетина, само ти, Бетина. Просто тя ме обича. А другата, Енеиди, е, разбира се, една малка проститутка. Надяваше се да й дам пари. А аз дори не помислих за това. Много приличаше на Бетина. Интересно колко ли е измъкнала от Жомберг. И тази стара мърша да ме изостави сега! Карта ли! — възкликна той. — Имал си карта, нещастнико, и си посмял да ме последваш! Да вървиш с мен! Ти си позорът на Университета. Аз ще те… ще те… Разбира се, утежних положението си, като го попитах дали е прекарал добре нощта с Енеиди. Стар глупак. Как смееш, как смееш? Майната му на Университета! — отговорих аз, което доказва, че не съм загубил чувството си за хумор.

Докато изчакваме, ме държат и въобще не изглеждат благоразположени. Комисарят на Селана е жена — едра, рижа, доста хубава, но с мъжки рамене и почти без бюст. Униформеният панталон е прилепнал до милиметър между краката й. Освен това зеленият й поглед е хиляди пъти по-леден, отколкото на Бетина, дори когато е най-бясна. Загубен съм. Все пак, само заради една карта! Съгласен съм, че това е сериозно престъпление, но не живеем в страна на диваци. Знам много добре, че след един скалъпен процес могат да ме обесят за промилитаристична пропаганда или да ме разстрелят на място за шпионаж. Но, господи, аз не съм опасен, това се вижда с просто око.

Картата е у тях, но аз мога да докажа… Не, нищо не мога да докажа. И няма защо да се заблуждавам — в тези малки провинциални градчета омразата към армията е жива. В техните очи аз съм извършил чудовищно престъпление. И сега съм тук, съвсем гол, застанал мирно пред комисаря и неговите хора.

Жената ме гледа. Под кръста. Сигурно си мисли, че не ме възбужда особено. И е така, и не е така. Положението е много смущаващо, но момичето има зелени очи и това ме плаши. О, Бетина, прости ми. Прости ми, любов моя. Ако някога имам щастието да те видя отново, заклевам се, че ще бъда чудесен с теб. И вече няма да се страхувам. Завинаги ще прогоня виденията си.

Способни са да ми лепнат десет години затвор. Но, разбира се, аз ще избягам. В малките градчета затворниците изпълняват редица повинности. Няма нищо по-лесно от това да избягаш. Пък и след като си излежал известно време, почти те подтикват към бягство — това е част от нашата философия. Само че после и дума не може да става да се върна в Университета. А очите ти, скъпа, ще бъдат винаги зелени. Най-просто щеше да е да потърся такава поза, че да виждам само задничето ти, а не очите! Често ти го предлагах, но ти винаги искаше да заставам отгоре и ме гледаше с полуизпитателен, полупрезрителен вид. Винаги имах чувството, че се явявам на изпит — и често се провалях. Добре, това вече е минала история. Когато се срещнем, след като изляза от затвора, и двамата ще сме се променили много и ще започнем нов живот.