Читать «Но коя територия?» онлайн

Мишел Жори

Но коя територия?

Колата спря със скърцане няколко метра пред пътниците, които вървяха близо до рова, за да не се изпръскат от локвите. Големите й колела, стегнати в блестящ метал, бяха покрити с бяла кал от пътя. Водачът на колата се извърна на седалката и посочи празната пейка зад себе си:

— Хора, имам точно две места. Ако искате да се възползвате, на вашите услуги съм!

Професорът махна отрицателно с тоягата си и конят се уплаши. Селянинът дръпна юздите, наблюдавайки със свъсени вежди зелените пелерини на пътниците. Тази на професор Лорд Жомберг Вандредерен, тъмна на цвят и много дълга, скриваше коленете му и стигаше досред прасците. Светла и много по-къса, пелерината на студента Бреслин Делатика елегантно се развяваше около бедрата му. Може би човекът беше разпознал цвета на Диеполиския университет и високата шапка на Професора, която наподобяваше голяма стиска златист мъх. Явно и двамата бяха от университета: учител и ученик. Достойнството на длъжността забраняваше на първия да се качва на конска каруца; що се отнася до втория, той, ще не ще, трябваше да следва учителя си. Така че селянинът повдигна рамене и изплющя с камшика си встрани от коня (тези хора бяха способни да го изобличат пред синдиката за жестоко отношение към едно благородно животно!)

Жомберг вървеше отпред. В едната си ръка държеше бастун, а в другата кожена чанта. Брес го следваше на две крачки, с раница на гърба и сива кожена чанта в ръка, разбира се, не толкова луксозна като на Професора. Дрехите му, твърде тесни и поизносени, също бяха сиви, но пелерината му имаше цвета на тучните пасища, които се простираха от двете страни на пътя и покрай реката. (Клинът и сакото му бяха в тон с небето, по което пробягваха дълги разкъсани облаци…) Белезникава кал покриваше обувките му. Дъждът бе спрял още сутринта, но вятърът рошеше тополите и слягаше високите треви. От време на време Жомберг трябваше да нахлупва с ръката, в която държеше тоягата, високата шапка с панделките, готова всеки момент да хвръкне от костеливия му череп. Тръстиките от двете страни на Оргомби се оплитаха със стържещ звук. Около залеза, по посока на Ембург, се отваряше светло петно и слънцето плахо надничаше, обкръжено от ореол.

— Свинско време! — каза Жомберг. — От времето, когато се явявах на конкурс за преподавател, не си спомням да е имало толкова лош месец май!

Ускорявайки крачка, малко приведен под тежестта на раницата, Брес се изравни с него.

— Ами април, господине! — вметна той угоднически.

— Вече няма сезони, Бреслин.

Брес се съгласи, с крива усмивка на устните. Професорът го изгледа малко подигравателно.

— Всичко е наред, вече пристигаме — произнесе той с дълбокия си, топъл глас, който съумяваше да придаде толкова чувство на най-простите неща.