Читать «Руническият жезъл» онлайн - страница 39

— Имаме повече от петстотин души — прекъсна го д’Аверк. — Забравихте Легиона на зората. — Той посочи меча на Хоукмун, подпрян на едно кресло.

— И каква е числеността на този мистериозен легион? — попита Оладан.

— Не зная — може би безброй, а може би не.

— Да речем хиляда — намеси се граф Медни. — В най-добрия случай, разбира се. Значи ставаме хиляда и петстотин души срещу…

— Няколко милиона — довърши д’Аверк.

— Така, няколко милиона, зад които стоят всички ресурси на Тъмната империя, включително и научни познания, с каквито не разполагаме…

— Затова пък имаме Червения амулет и пръстените на Миган — припомни му Хоукмун.

— Ах, вярно, забравих… — поклати глава граф Медни. — Имаме ги, признавам. Освен това правото е на наша страна — това също е предимство, нали, Дориан?

— Може би. Но ако използваме пръстените на Миган, за да се върнем в нашето измерение, а после влезем в няколко малки сражения по границите на Камарг и освободим нови територии, след време ще сме в състояние да съберем по-голяма армия. Дори само от селяни.

— Селска армия, казваш. Хм…

Хоукмун въздъхна.

— Зная, че шансовете ни изглеждат нищожни, граф Медни.

Неочаквано лицето на графа се озари от щастлива усмивка.

— Прав си, момко. Чудесно хрумване!

— Какво имаш предвид?

— Точно такива шансове харесвам. Ей сегичка ще донеса картите и ще започнем подготовката на кампания за светкавичен удар!

Щом графът излезе, Оладан се приближи до Хоукмун.

— Забравихме да ти кажем, че Елвереза Тозер избяга. Убил пазача, докато бяхме на разходка из околността, влязъл тук, взел пръстена и изчезнал..

По лицето на Хоукмун премина сянка.

— Виж, това е лоша новина. Може да се е върнал в Лондра.

— Сигурно. Намираме се в рисковано положение, приятелю Хоукмун.

Граф Медни се върна с картите.

— Я да видим сега…

След около час Хоукмун се изправи, хвана Изелда за ръка, пожела на останалите лека нощ и двамата се отправиха към покоите си.

Изминаха пет часа, а младите съпрузи все още бяха будни, притиснати в обятията си. Едва тогава Изелда му съобщи, че чака дете.

Дориан прие новината мълчаливо, само я целуна нежно и я притисна към гърдите си. Ала когато младата жена заспа, той се надигна, подпря се на прозореца, загледан в лагуните и тръстиките на Камарг, и си помисли, че сега вече ще воюва за нещо много по-важно от един идеал.

Надяваше се, че ще доживее да види детето си.

Надяваше се, че детето ще се роди, дори ако той не доживее този миг.

СЕДМА ГЛАВА

ЧУДОВИЩЕТО ЗАХАПВА ОПАШКАТА СИ

Мелиадус се усмихна под маската си и стисна развълнувано рамото на Флана Микосеваар. Пред тях изплуваха мъгливите очертания на Лондра.

— Всичко върви според плана — промърмори той. — Съвсем скоро, мила моя, ти ще станеш кралица. Никой не ни подозира. И напълно естествено. От стотици години не е бил вдиган бунт с подобни мащаби! Противникът ще бъде заварен неподготвен. Как само ще проклинат архитектите, които са построили казармите на речния бряг! — Той се изсмя.

Флана беше изморена от бръмченето на двигателите и пляскането на колелата, с чиято помощ корабът плуваше срещу течението. През последните няколко часа бе оценила достойнствата на платноходите, които се носеха безшумно по морската повърхност. Възкачи ли се веднъж на престола, ще забрани тези шумни корита да доближават дори на хвърлей място крайбрежието на Лондра. Но раздразнението й беше краткотрайно, тя бързо забрави взетото решение и отново потъна в собствените си мисли. Не я беше грижа за плана на Мелиадус. Пред очите й изплува ликът на д’Аверк.