Читать «Мечът на зората» онлайн - страница 47

Когато се изправи, пред очите му святкаше сабята на барон Мелиадус, който беше стиснал дръжката с две ръце.

Хоукмун почувства остра болка в лявото рамо и в следния миг от раната бликна кръв. Той отби втората атака и на свой ред нанесе удар в ръката на Мелиадус.

Баронът извика от болка и се олюля.

— Сега е моментът, д’Аверк! — извика Хоукмун. — Давай, Миган! Използвайте пръстените! Това е единствената възможност да се измъкнем!

Той завъртя кристалния пръстен първо надясно, после наляво и повтори същото движение още шест пъти. Мелиадус се нахвърли с яростен вик върху него. Хоукмун вдигна сабята, за да отбие удара. И изведнъж Мелиадус изчезна.

Изчезна и пещерата, изчезнаха и приятелите му.

Хоукмун стоеше съвсем сам насред плоска равнина, простираща се докъдето му стига погледът. Беше пладне, жаркото слънце бе увиснало точно над главата му. Равнината бе покрита с ниска торфена растителност, чиято миризма, кой знае защо, му напомняше за пролетта.

Къде се намираше? Дали Миган не го беше измамил? Къде ли бяха другите?

Изведнъж само на няколко крачки от него започна да се материализира фигурата на Миган от Ландар, просната в торфа. Тялото му беше покрито с безброй кървящи рани, лицето му беше бледо като платно и сгърчено от болка. Хоукмун пъхна сабята в ножницата и се наведе над него.

— Миган…

— Опасявам се, че не ми остава много, Хоукмун. Е, поне помогнах да се продължи предначертаното в твоята съдба. Руническият жезъл…

— Моята съдба ли? Какво искаш да кажеш? И какво общо има Руническият жезъл с това? Толкова често напоследък чувам да се говори за него и не мога да разбера каква е връзката му с мен…

— Ще научиш, когато му дойде времето. Междувременно…

В този момент неочаквано се появи д’Аверк и започна да се оглежда изумено.

— Ама това нещо наистина си го бива! Проклет да съм, ако пак не е забъркан Руническият жезъл! Вече мислех, че сме загубени.

— Ти… ти трябва да откриеш… — поде Миган, но се закашля. От устата му рукна кръв и се стече надолу по брадичката.

Хоукмун повдигна главата му.

— Не се опитвай да говориш, Миган. Раната ти е доста тежка. Нуждаеш се от помощ. Може би ако успеем да се върнем в Медния замък…

— Не можете — поклати глава Миган.

— Не можем да се върнем? Но защо? Нали пръстените вече ни пренесоха тук? Едно завъртане наляво и…

— Не. След като се прехвърлихте тук, пръстените трябва да бъдат пренастроени.

— И как ще стане това?

— Няма да ви кажа!

— Не желаеш? Или не можеш?

— Не желая. От мен се искаше да ви преместя в това измерение, където трябва да изпълните част от предначертаното. Трябва да откриете… ох, болката е непоносима!

— Значи си ни измамил, старче! — рече д’Аверк. — Постарал си се да изпълним отредената ни предварително роля, така ли? А сега умираш и ние не можем да ти помогнем с нищо. Кажи ни как да се върнем в Медния замък и ще ти намерим някой знахар.

— Не разбирате ли, че ви доведох тук не по моя прищявка? Така повелява самата история. Много места и времена съм посетил с помощта на тези пръстени. Какво ли не съм видял. Зная добре на кого служиш, Хоукмун, и зная също така, че е дошло време да поскиташ из тези земи.