Читать «Мечът на зората» онлайн - страница 48
Майкъл Муркок
— Тук ли? — извика с отчаян глас Хоукмун. — Какво е това време, в което ни отведе? Как се нарича тази страна? Изглежда ми, сякаш цялата е една безкрайна равнина!
Но от устата на Миган вече бликаше тъмна кръв и нямаше никакво съмнение; че краят му е близо.
— Вземете моите пръстени — рече той, като дишаше на пресекулки. — Ще ви потрябват. Първо намерете Нарлийн и Меча на зората — ще го откриете на юг. Сетне поемете на север и търсете град Днарк… и Руниче… — Той се закашля и по тялото му премина мъчителен гърч.
Хоукмун вдигна поглед към д’Аверк.
— Руническият жезъл? Значи ли това, че сме в Азиакомуниста, където според поверието се намира и жезълът?
— Каква иронична игра на съдбата, като се има предвид малката измама, към която прибягнахме при посещението на Гранбретан — подхвърли д’Аверк, докато попиваше с кърпичка кръвта, стичаща се от раната в крака му. — Може би наистина сме в тази страна. Да ти призная, вече ми е все едно. Важното е, че сме далеч от досадния Мелиадус и неговата кръвожадна пасмина. Слънцето напича приятно и като изключим някоя и друга дребна рана, сме по-добре, отколкото можеше да се очаква.
Хоукмун се огледа и въздъхна.
— Не съм съвсем сигурен. Ако опитите на Тарагорм се окажат успешни, не е изключено да намери верния път към нашия Камарг. Предпочитам сега да съм там. — Той опипа пръстена. — Чудя се… Д’Аверк вдигна предупредително ръка.
— Не, Хоукмун. Не си играй с това. Склонен съм да повярвам на стареца. Освен това ми се струва, че той беше добре разположен към теб. Едва ли ни мислеше злото. Сигурно е възнамерявал след като се преместим тук да ни отведе лично до местата, за които спомена. Ако се опитаме да задействаме пръстените, кой знае къде ще се озовем. Нищо чудно да попаднем отново в лапите на Мелиадус.
Хоукмун кимна.
— Струва ми се, че си прав, д’Аверк. Но какво да правим сега?
— Първо, да изпълним молбата на Миган — да свалим пръстените. А след това ще поемем на юг към онова място — как го нарече?
— Нарлийн. Може да е име на човек. Или кой знае на какво.
— Каквото и да е, ще го открием на юг. Да тръгваме. — Той се наведе над трупа на Миган от Ландар и започна да сваля кристалните пръстени. — Обзалагам се, че ги е открил в оня град — Халапандур. Сигурно и инструментите в пещерата са били пренесени оттам. Трябва да са ги изобретили хората от далечната епоха преди Трагичното хилядолетие…
Ала Хоукмун почти не го чуваше. Вместо това посочи с ръка в далечината.
— Погледни! Отнякъде полъхна ветрец.
През равнината с трясък се носеше някаква гигантска пурпурночервена машина, която мяташе светкавици.
КНИГА ВТОРА
Тъй както Дориан Хоукмун служеше на Руническия жезъл, негов служител (съвсем съзнателно) бе и Миган от Ландар и мъдрецът-философ от Йел се беше постарал да прехвърли Хоукмун в една чудна, дори враждебна страна, като му бе разкрил точно толкова, колкото бе необходимо, за да изпълни предначертанията на жезъла. Толкова много съдби вече бяха преплетени — на Камарг с Гранбретан, на Гранбретан с Азиакомуниста, на Азиакомуписта с Амарек, на Хоукмун с д’Аверк, на д’Аверк с Флана, на Флана с Мелиадус, на Мелиадус с крал Хуон. От своя страна крал Хуон беше обвързан с Шенегар Трот, Шенегар Трот с Хоукмун — и всичко това само за да се изпълнят предначертанията, чието начало бе дадено със зловещата клетва за отмъщение срещу обитателите на Медния замък, произнесена от барон Мелиадус в името на Руническия жезъл. Навсякъде в тази история прозираха необясними парадокси и странни съвпадения, ала скоро пътищата на всички участници трябваше да се пресекат. И докато Хоукмун се питаше в кое ли незнайно кътче на времето и пространството се е озовал, учените на крал Хуон усъвършенстваха нови и нови военни машини, с чиято помощ армиите на Тъмната империя да се придвижват все по-бързо и надалеч, сеейки смърт и разруха…
