Читать «Мечът на зората» онлайн - страница 35

— Слушам, сир — отвърна стиснал зъби барон Мелиадус. Едва сдържаше яда си.

— Аудиенцията приключи, Мелиадус.

— Благодаря ви — рече Мелиадус с туптяща глава, — благодаря ви, сир.

И заотстъпва назад от тронния глобус. Щом се отдалечи достатъчно, рязко се завъртя и пресече дългата зала.

Стигна обсипаните със скъпоценни камъни врати, мина покрай тържествено строените гвардейци и пресече няколко ярко осветени коридора.

Крачеше все по-забързано, положил бледата си ръка на дръжката на сабята.

Вървя, без да спира, докато стигна просторната приемна, където безчет знатни велможи очакваха да бъдат повикани за аудиенция, спусна се по стълбите, водещи към портала, зад който се намираше външният свят, и даде знак на робините, очакващи го с носилката. После се покатери вътре, отпусна се тежко на меките възглавници и нареди да го върнат обратно в сребърния дворец.

Вече не се съмняваше, че ненавижда своя крал-император. Проклинаше дребното сгърчено същество, което го бе унизило, както никой друг. Крал Хуон беше пълен глупак, щом не осъзнаваше каква опасност представлява Медният замък. Той не заслужаваше да царува, нито да се разпорежда със съдбата на барон Мелиадус, Гранд констебъл на Ордена на Вълка.

Мелиадус твърдо реши никога вече да не се вслушва в разпорежданията му и да върши само онова, което смята за най-добро, а ако кралят се опита да му попречи… имаше начин да се справи и с него.

Само след час Мелиадус напусна своя дворец на кон. Препускаше начело на дружина от двадесетина избрани мъже, крито бяха готови да го последват навсякъде — дори в Йел.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

ИЗ ЙЕЛСКИТЕ ПУЩИНАЦИ

Орнитоптерът на графиня Флана се спускаше все но-ниско над земята, търбухът му почти облизваше стройните борове, а крилата му едва не се заплетоха в няколко щръкнали нагоре върхари. Най-сетне отдолу се появи тясна затревена поляна и машината се приземи.

Денят бе хладен, бръснещият северен вятър полюшваше храсталаците, опасващи поляната.

Треперещи от студ, двамата пътници излязоха от кабината и се огледаха предпазливо. Наоколо нямаше жива душа.

Д’Аверк бръкна под дебелата си вълнена жилетка и извади кожено руло, върху което бе начертана някаква карта. После посочи с ръка.

— Ще вървим в тази посока. Но първо да издърпаме орнитоитера в храстите и да го замаскираме.

— Защо да не го оставим тук? Шансовете да го открият в близките дни са съвсем минимални — възрази Хоукмун.

— Не искам да навредим по какъвто и да било начин на графиня Флана. Ако намерят летящата машина, тя ще си има сериозни неприятности.

След този кратък разговор двамата издърпаха металната машина в края на поляната и я покриха с храсталак и начупени клони. Бяха използвали всички запаси от гориво. Още когато тръгвала, знаеха добре, че тя не ще може да ги отнесе чак до Йел.

Четири дни вървяха двамата приятели през гори и гъсти шубраци и колкото повече наближаваха границите на Йел, толкова по-безплодна ставаше местността.