Читать «Мечът на зората» онлайн - страница 24

А когато обиколката приключи, барон Мелиадус се завърна на своя златен трон, замислен за загадъчното изчезване на своя съперник Шенегар Трот и не по-малко загадъчното мълчание на крал Хуон относно причината за това изчезване. Жадуваше час по-скоро да се освободи от досадните задължения и да изтича в лабораторията на Тарагорм, за да провери доколко е напреднал с експериментите си Господарят на Двореца на времето и дали съществува поне малка надежда да се установи местонахождението във времето и пространството на омразния Меден замък.

ОСМА ГЛАВА

МЕЛИАДУС В ДВОРЕЦА НА ВРЕМЕТО

Съвсем рано на следващата сутрин, след една неприятна нощ, през която баронът не бе успял нито да заспи, нито да разсее досадата си чрез забавления, той се отправи към Двореца на времето.

В Лондра имаше само няколко открити улици. Всички къщи, дворци, складове и казарми бяха свързани чрез покрити тунели, които, най-вече в богаташката част на града, блестяха в ярки цветове, тъй като стени те бяха от емайлирано стъкло, а в по-бедните квартали от тъмен лъскав гранит. Дванадесет голи робини с татуирани тела пренесоха с носилка Мелиадус през тези закрити улици (Мелиадус взимаше за робини само млади момичета). Имаше намерение да посети Тарагорм още преди досадните посетители от Азиакомуниста да се пробудят. Не беше изключено тъкмо тяхната държава да помага на Хоукмун и неговите приятели, но засега той не разполагаше с подобни доказателства. Ако обаче се изпълнеха надежди, те, които възлагаше на Тарагорм, не беше изключено не само да представи подобни доказателства на крал Хуон, но и да се отърве веднъж завинаги от задължението да любезничи пред емисарите.

Тунелът постепенно се разшири и се изпълни със странни шумове — приглушен тътен и отмерени механични потраквания. Мелиадус разпозна часовниците на Тарагорм.

Когато влезе в Двореца на времето, шумът стана оглушителен. Поне няколко хиляди огромни махала се полюшваха, следвайки своя ритъм, чуваше се стържене на масивни зъбни колела и свистене на пружини, резки удари на метални чукове в камбанки, гонгове и цимбали, цвърчене на механични птички и ропот на машинни гласове. Шумът бе неописуем и непоносим, дворецът не само бе приютил поне няколко хиляди часовника с най-различна големина и форма, той самият бе един гигантски часовник, главен регулатор на останалите, и над всички звуци се носеше бавният, разтърсващ тътнеж на маховика и шумното свистене на чудовищното махало, което пореше въздуха в Залата на махалото, същата, в която Тарагорм извършваше своите експерименти. Най-сетне носилката на Мелиадус спря пред бронзовите врати, които мигом бяха запречени от неколцина механични часовои, а над металическия трясък се извиси един също така механичен глас:

— Кой нарушава покоя на Господаря Тарагорм в Двореца на времето?

— Барон Мелиадус, неговият шурей, с разрешение на краля-император — отвърна баронът, принуден да крещи с пълно гърло, за да бъде чут.