Читать «Мечът на зората» онлайн - страница 11

— Вярно, живеем в трудни времена — отвърна Тозер, докато пълнеше чашата си за пореден път. — Помните ли какво се казва в „Крал Сталийн“, четвърто действие, сцена втора — „Дни на безумие, на побеснели ездачи и мирис на война, който се стеле из целия свят!“ Пророчески думи, не мислите ли? — Без съмнение той беше пиян.

Хоукмун втренчи ядосан поглед в полюшващия се драматург. Все още не можеше да повярва, че това наистина е прочутият Тозер.

— Питате се защо съм беден — продължаваше да пелтечи той с подпухнал език. — Ще ви кажа защо — заради няколко строфи от „Чършил и Адулф“! О, колко е превратна съдбата! Само няколко реда, написани с лека ръка, и ето ме тук, заплашван да завърша с примка на шията. Спомняте ли си сцената в съда и обвинителната реч? „Дворът и кралят, еднакво порочни…“ Първо действие, сцена първа…Смилете се над мен, господа, пощадете ме. Един велик писател, погубен от своя гений…

— Този мъдрец — намеси се Боуджентъл. — Какво представляваше? И къде точно живее?

— Старият мъдрец… — Тозер гаврътна чашата. — Напомняше ми за Йони от моята „Стоманена комедия“. Второ действие, сцена четвърта…

— Как изглеждаше?

— „Отдаден на своите чудати машини, от времето вечно забравен…“ Живееше само заради науката. Той направи пръстените… — Тозер внезапно прикри устата си с ръка.

— Пръстени ли? Какви пръстени? — попита д’Аверк.

— Опасявам се, че трябва да напусна компанията ви — рече Тозер и се надигна с пародийно достойнство. — Това вино е доста тежичко за изнемощелия ми стомах. Нали ще ме извините…

И наистина, лицето на Тозер бе позеленяло.

— Добре — кимна уморено Боуджентъл. — Ще ви покажа пътя.

— Преди да излезе — обади се нечий глас от вратата, — попитайте го за пръстена, който носи на средния пръст на лявата си ръка. — Гласът бе приглушен, а тонът — насмешлив. Хоукмун веднага позна говорещия и се обърна.

Тозер изохка и прикри пръстена с ръка.

— Какво знаете за него? — извика той. — И кой сте вие?

— Присъстващият тук дук Дориан — отвърна влезлият и махна с ръка към Хоукмун, — ме нарича Рицарят в Черен кехлибар и Злато.

Надвишаващ с ръста си всички присъстващи, облечен в блестящи доспехи и с шлем от черен метал и злато на главата, тайнственият Рицар вдигна ръка и посочи Тозер с металния си пръст.

— Покажете им пръстена.

— Най-обикновен стъклен пръстен, нищо особено. Не струва и пукнат грош…

— Одеве той спомена някакви пръстени — каза д’Аверк. — А може би наистина се е прехвърлил тук с помощта на пръстен?

Тозер се оглеждаше притеснено, с потъмняло от изпитото вино лице.

— Нали казах, че е стъклен и не струва пукнат…

— Заповядвам ти в името на Руническия жезъл! — викна със страховит глас Рицарят в Черен кехлибар и Злато.

Елвереза Тозер се разтрепери, сетне изхлузи пръстена и го запокити на каменните плочи. Д’Аверк се наведе, вдигна го и го разгледа внимателно.

— Не е стъклен — съобщи той, — а кристален. Този кристал ми е познат отнякъде…