Читать «Амулетът на лудия бог» онлайн - страница 82

Денят си отиваше, а битката продължаваше с неотслабваща сила. Хоукмун се полюшваше в седлото, изтощен от боя, губещ сили от дузината малки рани и одрасквания, от които се стичаше кръв. Конят му бе убит, но той бе така плътно притиснат под тежестта на обкръжаващите го противници и приятели, та измина близо половин час, преди да осъзнае, че животното е мъртво. Едва тогава скочи от седлото и продължи боя на крак.

През цялото време си даваше сметка, че няма кой знае какво значение колко противници е избил той и другите, защото ги превъзхождаха многократно, а и камаргците бяха зле въоръжени. Постепенно и неумолимо малката армия бе изтласквана все по-назад.

— Ах, — прошепна възбудено Хоукмун — да имах само неколкостотин свежи бойци и щях да спечеля битката. Трябва ни помощ, в името на Руническия жезъл!

Внезапно по тялото му сякаш премина електрически ток и той изстена, осъзнал, че неволно бе призовал Руническия жезъл. Червения амулет, който висеше на шията му, се изпълни с рубинено сияние, удари с ослепителни лъчи противника и започна да прехвърля енергия и сила в тялото му. Хоукмун се изсмя и се зае да сече с удесеторена сила, като въртеше сабята в кръг около себе си. Острието се пречупи, но Хоукмун дръпна алебардата на близкия конник, когото смъкна и запрати на земята, замахна с острието като с меч, скочи на лишения от ездач кон и продължи атаката.

— Хоукмун! Хоукмун! — извика той древния боен възглас на своите деди. — Напред — Оладан — граф Медни! — И той си прокара път през плътно обкръжилата ги маса, за да доближи приятелите си. Графът продължаваше да стиска знамето си.

— Тъпчете ги! — закрещя Хоукмун. — Да ги гоним чак до границата!

А после сякаш Хоукмун бе навсякъде и където минеше, сееше само смърт. Той се врязваше в редиците на гранбретанците, а зад него полето се покриваше с трупове. Вопли на ужас се разнесоха сред имперските войски и те неусетно започнаха да отстъпват.

Не след дълго всички части обърнаха гръб на малочислената камаргска армия, а някои дори побягнаха панически назад. Едва сега отнякъде изникна едрата фигура на барон Мелиадус, който закрещя на хората си да спрат и да приемат боя.

— Напред! — викаше им той. — Нима ви е страх от шепа хора?

Ала вълната бегълци бе поела назад и помете и него, отнасяйки го далеч в тила.

Всички бяха ужасени от рицаря с бледо лице, чиято сабя удряше навсякъде, на челото му лъщеше черна перла, а на шията му се полюшваше амулет, сипещ рубинен огън, докато конят му скачаше високо над главите на другите. Бояха се от него, защото той крещеше високо името на един мъртвец — защото той самият бе този мъртвец, Дориан Хоукмун, човекът, който се бе изправил срещу тях още в Кьолн и дори там бе на косъм от победата, човекът, надсмял се над самия крал-император, човекът надвил в двубой барон Мелиадус. Хоукмун! Това бе име, от което Тъмната империя трепереше!

— Хоукмун! Хоукмун! — Конникът отново изправи на задните крака своето подивяло животно. — Хоукмун!