Читать «Градината за удоволствия на Фелипе Сагитариус» онлайн - страница 4

— Кой е Е.Б.? — запитах аз.

— Интересува ме единствено и само градината, мистър Аквилинас. Не знам коя е тя.

Погледнах навън към чудноватата градина.

— А какъв е смисълът на всичко това? Нали не го правиш по негово нареждане? Правиш го за себе си.

Сагитариус се усмихна мрачно.

— Вие сте доста проницателен.

Той дръпна с ръка тънкото перде, което се виеше от полъха на вятъра.

— Знаете ли какво виждам там? Виждам дълбоки морски каньони, сред които кръстосват изгубени подводници, преследвани от хищните пипала на полуриби и полурастения, зорко следени от очите на отдавна умрели хора амфибии, нахранили с кръвта си своите чада; където октоподи и скатове са се вкопчили в грациозния танц на смъртта, облаци от черно мастило се смесват с облаци от червена кръв, отнасяни от течението нагоре към кръвожадните акули, за да попаднат в полезрението на моряците, надвесени над перилата на своите кораби, лишавайки го от здрав разум и подтиквайки ги да се прехвърлят през перилата и да се спуснат бавно към далечните растения чудовища, които преживят трупа на някои октопод или скат. Това е светът, който мога да пресъздам върху това парче земя, това е моята амбиция.

Той замълча с изцъклени към мен очи, след което каза:

— Моят череп е като ЧУДОВИЩЕН АКВАРИУМ ЗА ЗЛАТНИ РИБКИ!

Отправих се обратно към къщата, за да открия, че Бисмарк се е върнал в стаята си. Седеше в тапицирано с плюш кресло, заслушан в ромолящата от скритите стереоколони музика — струнен квартет на Рейвъл.

— Защо не Вагнер? — запитах го аз и продължих. — Кой е Е.Б.?

— По-късно — отвърна той. — Моят помощник ще отговори на всички ваши въпроси. Предполагам, че вече ви очаква отвън.

В паркираната пред къщата кола наистина ме очакваше напет мъж в униформа, не много висок, с малки като четка за зъби мустачки, лъскав черен перчем, залепен на челото, и черни ръкавици на вкопчените в армейския бастун ръце. Когато ме видя, той изкочи усмихнат от колата, промърмори едно „аха“ и ми протегна ръка с лек поклон.

— Адолф Хитлер — каза той. — Капитан от криминалния отдел на дванайсти градски участък. На ваше разположение по нареждане на началника на полицията Бисмарк.

— Радвам се да го чуя. Познавате ли го добре?

Хитлер отвори вратата на колата и аз влязох вътре. Той заобиколи от другата страна и се намести зад кормилото.

— Шефа? — той поклати глава. — Малко е отнесен. Не го познавам много добре, делят ни няколко стъпала в служебната йерархия. Обикновено получавам неговите заповеди индиректно. Но този път се обърна лично към мене.

— И какви бяха те — имам предвид заповедите?

— Просто да ви помогна в разследването.

— Няма много за разследване. Предполагам, че сте абсолютно лоялен към вашия шеф?

— Разбира се.

Хитлер изглеждаше откровено изненадан. Той запали колата и я подкара по гладкото бетонно шосе, виещо се сред развалините на града.

— Убитият е имал хартиени бели дробове, нали? — запита той.

— Да. Предполагам, че е пристигнал от Рим. Малко ми приличаше на италианец.

— Или на евреин.

— Не зная. Какво ви кара да мислите така? — попитах.