Читать «Градината за удоволствия на Фелипе Сагитариус» онлайн - страница 3

Загледахме се през прозореца.

— Това е моят градинар Фелипе Сагитариус — каза Бисмарк.

Сагитариус кимна със стаена в очите насмешка, която изглежда Бисмарк не забеляза.

— Бихте ли ми показали мястото, където сте открили трупа — помолих аз.

— Разбира се — отвърна Сагитариус.

— Ще ви изчакам тук — ми рече Бисмарк, когато се отправих към вратата.

— О’кей.

Измъкнах се в градината и тръгнах след Сагитариус. Храстите сякаш се разтваряха, за да ми сторят път.

Уханието бе силно, почти еротично. Растенията наоколо имаха тъмни, масивни листа и яркочервени цветове. Тревата, по която стъпвах, сякаш се виеше под краката ми, а причудливо изваяните стъбла и клони на дърветата и храстите ме караха да се чувствам в странен свят.

— Всичко това ваше дело ли е, Сагитариус? — запитах аз.

Той кимна, без да спира.

— Оригинално — казах аз. — Никога не съм виждал нещо подобно.

В този момент Сагитариус спря и посочи с ръка.

— Това е мястото.

Стояхме сред малка полянка, заобиколена отвсякъде с плътни лозови насаждения, чиито клони се виеха като змии. Някои от вейките бяха откъснати и изпотъпкани на земята, което ме накара да предположа, че тук е имало борба. Все още не можех да си обясня защо жертвата е била развързана преди да бъде удушена, но бе очевидно, че това е станало точно така. Огледах още веднъж внимателно сцената, но не открих никакви ключове към загадката. През разкъсаните клони на лозницата съзрях малка лятна къща, цялата покрита с червен, жълт и черен лак. Наподобяваше китайски павилион. Отгоре се мъдреха няколко позлатени кули. Никак не се връзваше с околната обстановка.

— Какво е това? — запитах градинаря.

— Нищо — отвърна той сухо, очевидно недоволен, че съм забелязал къщата.

— Ще хвърля едно око натам — измърморих аз.

Той сви рамене, но не предложи да ме придружи. Запромъквах се през лозята, докато се добрах до павилиона. Сагитариус ме последва неохотно. Изкачих се по паянтовата стълба и натиснах дръжката на вратата. Вратата се отвори. Влязох. Вътре, изглежда, имаше само едно помещение — спалня. Леглото направо плачеше за оправяне. Бе видно, че тази нощ е било ползвано от двама, които са го напуснали доста набързо. Изпод възглавницата се подаваха чифт найлонови чорапи, а на пода се въргаляха смачкани мъжки гащи. Чаршафите бяха снежнобели, а мебелировката — скъпа, ориенталска.

— Тук ли живеете? — попитах аз.

— Не — отвърна обидено той. — На шефа е.

Ухилих се.

Сагитариус избухна:

— Тръпчивите ухания, заплахата на растенията, тежестта на въздуха в градината, всичко това има за цел да раздвижи кръвта дори у най-архаичния мъж. Това е единственото място, където той може да си почива. Това е, за което съм нает, заради което отървах кожата…

— Има ли нещо общо — прекъснах го аз — всичко това с миналата нощ?

— Вероятно той е бил тук, когато това се е случило, но аз… — Сагитариус поклати глава и се зачудих дали не се опитва да ми внуши нещо, което не мога да разбера.

Видях нещо на пода, наведох се и го вдигнах. Беше медальон с гравирани в готически стил инициали Е.Б.