Читать «Градината за удоволствия на Фелипе Сагитариус» онлайн - страница 6

Хитлер ме закара до участъка, където бяха пригодили една килия за мен.

Потънал в мисли, седнах на твърдото легло и запуших. Тъкмо когато възнамерявах да се съблека и да си легна отново, се сетих за бара, в който с Хитлер пихме по бира. Обхванат от неясно вдъхновение, излязох от килията и забродих по опустелите улици. Все още бе топло, но небето се покриваше с облаци. Изглежда, че се задаваше буря.

Спрях до едно такси и поисках да ме закара до бара. Когато пристигнахме, оказа се, че барът още работи. Вейл не сервираше. Препасан с огромен акордеон, той бе погълнат от музикалния съпровод на вече познатата ми млада певица. Въпреки това намери време да ми кимне. Подпрях се на бара и поръчах бира на човека, който го заместваше.

Не след дълго песента свърши, Вейл разкопча акордеона и се присъедини към мен. Момичето го последва.

— Адолф не е ли с теб? — попита той.

— Прибра се вкъщи. Вие сте добри приятели, нали?

— Да, запознахме се преди няколко години в Австрия. Добър човек е, сигурно вече сте разбрали. Не трябваше да става полицай — твърде мекушав е.

— И аз имам такова впечатление. Защо въобще се е насочил към тази професия?

Вейл се усмихна и поклати глава. Беше нисък, слаб човек с масивни очила. Имаше големи, чувствени устни.

— Може би от чувството за дълг. При него е силно развито. Освен това е и много религиозен — силно вярващ католик. Всичко това е голямо бреме за него. Понякога, изглежда, го разкъсват силни вътрешни противоречия. Никога не съм срещал щастлив католик.

— Изглежда има нещо против евреите.

Вейл се намръщи.

— Не съм забелязал. Много от приятелите му са евреи. Аз например, Сагитариус.

— Сагитариус му е приятел?

— Е, сега като се замисля, по-скоро познат. Няколко пъти съм ги виждал заедно.

Навън пригърмя. След това започна да вали. Вейл отиде до прозореца и завъртя дръжката на жалюзите. През воя на бурята се прокрадна един нов звук, някакво странно металическо потракване.

— Какво е това? — извиках аз.

Вейл поклати глава и се върна при бара. Помещението бе опустяло.

— Отивам да погледна — казах аз.

Отидох до вратата, отворих я и се изкачих по стълбите.

Обляно от светлините на почти непрестанните светкавици, сред руините на Берлин маршируваше гиганско металическо чудовище. То се поклащаше тромаво на четирите си телескопични крайници, достигащи височината на седеметажна сграда. Обкичено бе като таралеж с оръдейни дула, сочещи във всички посоки. С пронизителен камбанен грохот и оръдейна канонада чудовището отвръщаше на блъскащите по тялото му гръмотевици.

Изтичах обратно надолу по стълбите и разтворих вратата. Вейл невъзмутимо триеше бара. Описах му развълнувано видяното отвън.

— Какво е това, Вейл? — запитах го аз.

Дребният човек вдигна рамене.

— Не зная. Вероятно нещо, което завоевателите на Берлин са оставили след себе си.

— Изглежда сякаш е направено тук…

— Може и да е. В края на крайщата, кои са завоевателите на Берлин…?

От задната стая се разнесе женски писък.