Читать «Градината за удоволствия на Фелипе Сагитариус» онлайн - страница 5

— Руският часовник, ориенталските обувки, носът. Имаше доста голям нос. И знаете, че в Москва още произвеждат хартиени бели дробове.

Тази логика ми се стори малко странна и реших да не й обръщам внимание. Завихме и влязохме в дипломатическия квартал, където повечето от сградите бяха добре запазени. Вниманието ми бе привлечено от блестяща реклама на бар.

— Какво ще кажете да пием по едно? — предложих аз.

— Какво, тук ли? — Хитлер ме погледна изненадано, дори уплашено.

— Защо не?

Той спря, измъкнахме се от колата и заслизахме по изтърканите стълби към вътрешността на бара. Влязохме. Пухкава брюнетка с тънък, но доста приятен глас забавляваше оредялата компания с модна английска песничка:

„Никой не тъгува по Стивън, и Стивън за никой не тъжи, че тегли си ножа в затвора, а Джони курветина нова си взе“

Песничката доскоро бе хит в Англия. Казахме на бармана, че искаме бира. Той, изглежда, познаваше доста добре Хитлер, защото го потупа по рамото и отказа да му платим. Хитлер ме погледна засрамено.

— Кой е този? — попитах аз.

— О, казва се Вейл. Не го познавам много добре.

— Не ме ли връзваш?

С нещастна физиономия Хитлер разкопча униформата, килна фуражката на тила си и направи безуспешен опит да прехвърли черния перчем назад. Видя ми се малък, нещастен човечец и аз съжалих, че съм попрекалил с навика да задавам неудобни въпроси. Отпих от халбата с бира и загледах певицата.

— Какво знаете за Сагитариус? — запитах го аз.

Хитлер сви рамене.

— Почти нищо.

Вейл се появи отново зад бара и ни попита искаме ли още бира. Отказахме.

— Сагитариус? — внезапно се намеси в разговора ни барманът. — За тоя ку-ку ли си приказвате?

— Защо смятате, че е ку-ку?

— Не е честно, Курт — каза Хитлер, — той е брилянтен човек, биолог…

— Изхвърлен от работа, защото е луд!

— Не си прав, Курт — отвърна му Хитлер укорително. — Той се занимаваше с вероятната разумност на растенията. Област на много сложни научни експерименти.

От ъгъла на помещението се разнесе жизнерадостен смях. Старец с набръчкано лице и дълга буйна коса ни помаха с ръка, в която стискаше чаша шнапс.

Вейл го посочи.

— Питайте Алберт. Той разбира от наука.

Хитлер прехапа устни и забоде поглед в земята.

— Той е само един огорчен стар учител по математика, ревнуващ Фелипе за успехите му — промърмори Хитлер, за да не го чуе старецът.

— Кой е той? — попитах аз Вейл.

— Алберт? ИЗКЛЮЧИТЕЛНО умен човек. Незаслужено останал непризнат. Искате ли да се запознаете с него?

Но дългокосият старец вече си тръгваше. Той помаха с ръка за сбогом на Хитлер и Вейл.

— Курт, капитан Хитлер, приятен ден!

— Приятен ден, доктор Айнщайн! — отвърна любезно Хитлер. Той се обърна към мен.

— Къде да ви заведа сега?

— Бих искал да пообиколим из бижутерските магазини — казах аз, опипвайки медальона в джоба си. — Възможно е да съм на погрешна следа, но в момента това е единственото, с което разполагам.

До вечерта обикаляхме бижутерите, но така и не узнахме кой би могъл да е притежателят на медальона. Единствената възможност бе да се опитам да измъкна тази информация на следващия ден от Бисмарк. Но това едва ли щеше да ми се удаде така лесно. Той очевидно не обичаше да говори по интимни въпроси.