Читать «Ето Човека!» онлайн - страница 8

— Ще трябва да останеш след училище, Карл…

— Защо се опитваш да избягаш, Глогауър? Защо си толкова нещастен?

— Мисля, че ще трябва да помоля майка ти да те чака след училище…

— Очаквах много повече от тебе, Глогауър, мисля че не даваш всичко от себе си. Миналия срок се справяше чудесно, а сега…

— Колко училища си сменил преди да дойдеш тук? Боже мили!

— Вярвам, че този път си бил подведен, Карл, затова няма да бъда много строг към тебе…

— Остави тази нещастна физиономия, синко, ти можеш да го направиш.

— Чуй ме, Глогауър. Обърни ми внимание поне веднъж, за бога…

— Умен сте, млади човече, но подготовката ви куца…

— Съжаляваш? Не е достатъчно само да съжаляваш! Трябва да слушаш!

— Следващия път ще очакваме много повече от вас.

— А кое е твоето име? — попита Глогауър клекналия до него човек.

Той се изправи гледайки замислено надолу към Карл.

— Ти не ме познаваш?

Глогауър поклати глава.

— Не си ли чувал за Иоан, наречен Кръстителя?

Глогауър се опита да скрие изненадата си, но очевидно Иоан Кръстителя забеляза, че името му е познато. Той кимна с рошавата си глава.

— Виждам, че ме познаваш.

Завладя го чувство на облекчение. Според Новия Завет Кръстителя е бил убит малко преди Христовото разпятие. Странното бе, обаче, че Иоан Кръстителя не бе чувал за Исус от Назарет. Означаваше ли това в края на краищата, че Исус не е съществувал?

Кръстителя поглади дългата си брада с пръсти.

— Добре, магеснико, сега аз трябва да реша, а?

Глогауър, потънал в мислите си го погледна отсъствуващо.

— Какво трябва да решиш?

— Дали си ти приятел на пророците или измамника, за който ни предупреди Адонай?

Глогауър започна да става нервен.

— Нищо не твърдя. Аз съм просто един странник, пътешественик…

Кръстителя се разсмя.

— Да, пътешественик с магична колесница. Брат ми каза, че я е видял да пристига. Гръмотевичен шум и блясъци като от светкавица и изведнъж — твоята колесница се появява насред пустинята. Виждали са доста чудеса, моите братя, но нищо по-чудно от появата на твоята колесница.

— Колесницата ми не е вълшебна — каза Глогауър макар да съзнаваше, че едва ли ще го разберат. — Тя е… вид машина… римляните имат такива. Трябва да сте чували за тях. Създадени са от обикновени хора, не от магесници…

Кръстителя кимна бавно с глава.

— Да, като римляните. Римляните ще ме предадат в ръцете на моите врагове — децата на Ирода.

Макар да познаваше в подробности политическата ситуация, Глогауър попита:

— Защо ще го направят?

Ти трябва да знаеш защо. Не говорих ли аз против римляните, които заробват юдейците. Не говорих ли аз против беззаконията на Ирода. Не предричах ли аз време, когато всички онези, които не са праведни ще бъдат унищожени и ще се възцари на Земята Адониевото царство, както се казва в старите пророчества. Аз казвах на хората: „Бъдете готови за деня, когато ще вдигнете меч за да изпълните Адониевата воля“. Грешните знаят, че в този ден ще загинат и затова искат да ме погубят.

Макар думите му да бяха гневни, тонът с който бяха произнесени бе изпълнен със значимост. Нямаше нито белег за нездрав разум или дори фанатизъм в израза на лицето и в неговото държание. Приличаше на английски свещеник, четящ проповед, която отдавна бе престанала да трогва сърцето му.