Читать «Ето Човека!» онлайн - страница 45

Някои от дърводелците го проследиха с поглед, чудейки се дали не е крадец. Но видяха, че не носи нищо.

Той дотича обратно до пазарния площад и се спря оглеждайки се с празен поглед наоколо.

Лудият, пророкът, Карл Глогауър, пътешественикът във времето, невротичния маниак-психиатър, търсачът на житейски ценности, мазохиста, човекът с влечение към смъртта и комплекс за месия, анахронизмът, се отправи през многолюдния пазар като си поемаше мъчително въздух.

Най-сетне бе намерил човека, когото търсеше. Намерил бе Исус, синът на Мария и Йосиф.

Намерил бе един човек, който без съмнение е имбецил по рождение.

Добродушния човек с малката червена шапка все още бе на пазара и избираше сватбен подарък сред живописните гърнета. Когато странникът премина край него той кимна.

— Този е.

— От къде е?

— Нямам представа. Не е от нашия край, ако се съди по произношението. Предполагам, че е някакъв роднина на нашия стар, вечно тъжен приятел Йосиф, дето жена му…

Продавачът на грънци се засмя.

Наблюдаваха го как присяда уморено в сянката на синагогата.

— Какъв е той? Религиозен фанатик? Зилот или нещо подобно? — запита грънчаря.

Другият поклати глава.

— По-скоро прилича на пророк, не мислиш ли? Не зная. Може да му се е случила беда, там откъдето идва и да е дошъл за помощ при роднините си…

— Да търси помощ от стария Йосиф! — човекът се разсмя.

— Кой знае? Ако е загубил всичко на този свят — каза мъжът с червената шапка. — Едва ли е получил нещо от Йосиф. Не стоя много дълго при него.

— Няма къде другаде да иде — каза уверено човекът, който продаваше грънци.

Остана край стените на синагогата до падането на нощта. Постепенно започна да огладнява. Но освен това, за първи път от много месеци насам започна да изпитва страст. Желанието сякаш идваше да го спаси от страшната бъркотия в главата му.

Изправи се бавно и потъна в мрака на града.

Най-сетне намери улицата на дърводелците, сега потънала в тишина. Отделни гласове и кучешки лай долитаха иззад високите стени.

Стигна до къщата. Пейката я нямаше, също и дъските. Вратата беше затворена.

Той почука.

Никакъв отговор.

Почука малко по-силно като се чудеше защо трябва да спазва някаква дискретност.

Вратата се отвори и очите и се впериха в него. Надари го с мазна, доволна усмивка.

— Влез — каза тя. — Тръгна за Наин преди няколко часа.

— Гладен съм — каза той.

— Ще ти дам да ядеш.

Нещо се размърда в тъмнината на кухнята, но той не му обърна внимание. Забърза след нея към следващата стая. Вътре гореше лампа. Малка стълба водеше към един отвор в тавана.

— Почакай тук — нареди му тя. — Ще ти донеса нещо за ядене.

Няколко пъти влиза и излиза от кухнята, като му донесе първо вода да се измие, после чиния с изсушено месо, хляб и чаша вино.

— Това е всичко, което имаме — каза тя.

Вгледа се в неговото потъмняло, измъчено лице. Имаше малко по-приятен вид сега, след като бе почистил мърсотията от лицето и дрехите си и бе сресал косата си. Докато се хранеше не посмя да вдигне очи към нея.

Тя започна да диша развълнувано. Похот завладя едрото и тяло. Вдигна високо роклята си и седна с разтворени крака на стола до него.