Читать «Ето Човека!» онлайн - страница 47

— Защо ми се доверявате?

— О, не зная. Предполагам, защото те харесвам.

Глогауър се усмихна.

— Добре. Ще дойда. Кога ще е най-удобно?

— Когато пожелаеш. Защо не дойдеш в петък, ще прекараме заедно уикенда.

— Сигурен ли сте, че няма да ви преча?

— Ни най-малко!

— Имам приятелка…

— Ммм… — Хедингтън го погледна със съмнение. — Не бих искал да се разчува…

— Ще я разкарам.

— Така те искам! Ще хванеш бързия в шест и десет от Падингтън. Аз ще те чакам на гарата. До петък.

— До петък.

Глогауър го изпрати с усмивка. Старецът явно бе изкукал. Сигурно се е затрупал с всевъзможни скъпи електронни джунджурии в Бенбъри, но при всички случаи щеше да е удоволствие да прекара няколко дни извън Лондон.

Хедингтън притежаваше просторно старо имение в едно селце на две мили от Бенбъри. Сградата на лабораторията в двора бе съвсем нова.

Хедингтън бе наел две момчета за постоянни помощници, когато Глогауър пристигна с изследователя те тъкмо си тръгваха. Както и очакваше навсякъде бяха разхвърляни най-различни уреди, а от тавана висяха и се поклащаха сплетени жици и кабели.

— Насам — каза Хедингтън и поведе Глогауър към по-разчистената част на лабораторията. На широка дървена платформа бяха подредени и свързани с кабели няколко черни контейнера. В центъра им бе поставен един малко по-различен, сребристосив контейнер.

Хедингтън погледна часовника си и огледа циферблатите върху контейнерите.

— Сега. Да видим.

Той завъртя няколко копчета. След това се наведе над клетката в ъгъла и измъкна един бял, дърпащ се заек. Той постави заека в сребърния контейнер, още веднъж провери апаратурата, след това завъртя копчето в основата на платформата.

— Включвам — обяви той.

Глогауър премигна. Въздухът сякаш за миг се разтресе. Сребърния контейнер бе изчезнал.

— Боже мили!

Хедингтън се изкиска.

— Виждаш ли? На път във времето!

— Изчезна! — потвърди Глогауър. — Но това не значи, че е отишъл в бъдещето.

— Вярно. В същност той се е отправил в миналото. Не може да попадне в бъдещето. Неосъществимо е поне за сега.

— Добре. Искам да кажа, че това не доказва, че заекът пътува във времето.

— И къде тогава е отишъл? Можеш да повярваш на думите ми, Глогауър. Този заек се е върнал със стотина години в миналото.

— Откъде знаете?

— Извършвал съм опити на къси разстояния. Мога да изпращам назад във времето до доста точно определен момент. Повярвай ми.

Глогауър скръсти ръце.

— Вярвам ви, сър Джеймс.

— Сега сме се захванали с голямата работа. Смятаме да изпратим човек в миналото. Единствения проблем за сега е, че пътуването е малко бурно. Виж… — той завъртя една ръчка. Внезапно сребристия контейнер се появи на платформата. Глогауър го докосна с ръка. Беше доста топъл.

— Ето — Хедингтън бръкна в контейнера и измъкна заека отвътре. Главата му бе обляна в кръв, а костите сякаш бяха натрошени. Все още дишаше, но очевидно изпитваше страхотни мъки.

— Разбираш ли какво искам да кажа? — попита Хедингтън. — Бедното нещастно същество.

Глогауър извърна глава.

Върнаха се в кабинета и Хедингтън започна да разказва за експериментите си. Глогауър бе запознат донякъде с физичната терминология и твърде горд за да си признае, че в същност не разбира нищо от физика, та трябваше да прекара няколко часа в креслото, кимайки с престорено разбиране, докато Хедингтън продължаваше въодушевено.