Читать «Ето Човека!» онлайн - страница 44

Жената намести с ръка едрите си гърди под грубата, кафява рокля, която носеше. Тя отърка ръка в пазвата си и погледна лудия закачливо.

— Исусе! — извика тя без да се обръща.

Фигурата в ъгъла се изправи.

— Ето го — каза жената не без задоволство.

Как?

Това…

Исус!

Нуждая се…

НЕ!

Лудият се намръщи и заклати бързо глава.

— Не, — каза той — не.

— Какво искаш да кажеш с това „не“? — попита жената раздразнено. — Не ме интересува какво ще правиш с него. Само да спре да краде. За нищо друго не го бива, ама някой ден ще си изпати като открадне от някой дето не го познава…

— Не…

Фигурата бе уродлива.

Имаше голяма, изострена гърбица и перде на едното око. На лицето се мъдреше безсмислено и тъповато изражение. От устните му капеше слюнка.

— Исусе?

Съществото се изкикоти като чу името си. Пристъпи несигурно, клатушкайки се напред.

— Исус — произнесе то с мъка. — Исус.

— Това е всичко, което може да казва — заговори жената. — От малък си е такъв.

— Господ така е отсъдил — каза Йосиф.

— Що не млъкнеш! — озъби се тя на мъжа си.

— Какво му е?

Гласът на лудия прозвуча патетично, почти отчаяно.

— От малък си е такъв — жената се върна при пещта. — Може да го получиш ако искаш. Вземи го с теб. Побъркан е и отвън и отвътре. Вече бях бременна с него, когато родителите ми ме омъжиха за този полу-мъж…

— Ти свиньо! Ти безсрамна… — Йосиф се задъха безсилен пред усмихващата се жена. Опита се да се усмихне за да спаси накърнената си чест.

— За това ли ги разправяш тия небивалици? Заченат от ангел. От дявола по-скоро!

— Той беше дявол — ухили се тя. — И беше мъж…

Йосиф замръзна за миг, след това си спомни за страхът, който всяваше у лудия и се обърна към него с дебел глас:

— Каква работа имаш с нашия син?

— Исках да говоря с него. Аз…

— Той не е нито оракул, нито гадател, за какъвто по едно време го мислехме. Все още има хора в Назарет, които идват при него за лек или да им предскаже бъдещето, но той само се кикоти и си повтаря името…

— Сигурни ли сте, че няма нещо в него, нещо което не сте забелязали?

— Сигурни! — възкликна Мария. — Достатъчно сме закъсали за пари. Ако имаше нещо досега да сме го открили.

Исус отново се изкикоти.

— Исус — каза той. — Исус. Исус.

Той се втурна в другата стая.

Йосиф се затича след него.

— Не влизай там. Пак ще се изпикаеш на пода.

Докато Йосиф беше в другата стая Мария хвърли на лудия още един предизвикателен поглед.

— Ако можеш да предсказваш бъдещето ела някой път да предскажеш и моето. Довечера, например, след като той тръгне за Наин…

Йосиф довлачи Исус в кухнята и го накара да седне на един стол в ъгъла.

— Стой тук, копеле!

Лудият поклати глава.

— Това не е възможно…

Нима историята се е променила?

На тези събития ли се основаваше тя?

Това бе невъзможно…

— Какво има? — запита Йосиф като се втренчи в изпълнения с агония поглед на лудия. — Какво виждаш? Ти каза, че можеш да предсказваш бъдещето. Каже кога ще ни потръгне.

— Не сега — отвърна пророкът, обръщайки се настрани. — Как бих могъл? Не сега.

Той изтича от мрачната къща навън, на слънце. Затича се надолу по улицата сред уханието на нарязан дъб, кедар и кипарис.