Читать «Ето Човека!» онлайн - страница 43

Те вдигаха глава, когато минаваше край тях. Той се приближи към един от тях, облечен с кожена престилка, който дялкаше някаква фигурка.

— Какво искаш — запита го човекът като се вторачи в него с късогледите си очи. — Нямам пари за просяци.

— Не съм просяк. Търся един, който живее на тази улица.

— Как се казва?

— Йосиф. Жена му се казва Мария.

Човекът махна с ръката, в която държеше фигурката.

— Две къщи по-надолу, на отсрещната страна на улицата.

Разтрепера се и се обля в пот.

Глупако — това е само…

О, Боже…

Вероятно нищо няма да знаят. Това е само съвпадение.

О, Боже!

Пред къщата, към която лудия се приближи имаше подпрени само няколко дъски, издялани от дърво с по-лошо качество от това на другите. Пейката до входа бе клюмнала на една страна, а човека който седеше на нея и поправяше някакъв стол имаше нещастен вид. Лицето му бе покрито с бръчки и пропито с бедност.

Лудият сложи ръка на рамото му и той се изправи. Очите му гледаха уморено, а брадата му бе рядка и посивяла. Той се покашля може би изненадан, че го прекъсват.

— Ти ли си Йосиф? — запита го лудия.

— Нямам пари.

— Не искам нищо, освен да поговорим.

— Аз съм Йосиф. Какво искаш да знаеш?

— Имаш ли син?

— Няколко, а също и дъщери.

Лудият замълча. Йосиф го заразглежда с любопитство. Изглеждаше уплашен. За първи път в живота си Йосиф почувства себе си причина за нечий друг страх.

— Какво има?

Лудият поклати глава.

— Нищо — отвърна той сухо. — Жена ти Мария ли се казва? От Давидовия род ли си?

Човекът размаха ръце нетърпеливо.

— Да, да — макар и едното и другото да ми носят само злини…

— Искам да се срещна с един от твоите синове. Имаш ли син на име Исус? Можеш ли да ми кажеш къде е?

— Тоя нехранимайко. Какво пак е направил?

— Къде е той?

Йосиф го загледа с пресметлив поглед.

— Ти да не си някакъв гадател? На сина ми ли си дошъл да помогнеш?

— Аз съм пророк. Мога да предсказвам бъдещето.

Йосиф се изправи с въздишка.

— Нямам много време. Трябва да закарам готовия материал в Наин колкото се може по-скоро.

— Искам да го видя.

— Ще го видиш. Ела.

Йосиф поведе лудия през тесния проход към затрупания с боклуци, дървени парчетии и купища талашът заден двор.

Влязоха в потъналата в сумрак къща.

Лудият дишаше тежко.

В първата стая, очевидно кухня, жена клечеше край глинената пещ. Беше висока и възпълничка. Дългата и черна коса, разрошена и мръсна, се спускаше над нейните големи, лъскави очи, които го разглеждаха с топла чувственост.

— Виждам, че си намерил доста богат клиент, Йосифе — каза тя подигравателно.

— Той е пророк.

— О, пророк. И гладен, предполагам. Нямаме излишна храна нито за пророци, нито за просяци — тя посочи с дървения черпак към сгушената в ъгъла на стаята дребна човешка фигура. — Онова безполезно същество и така изяжда достатъчно — докато говореше фигурата се размърда.

— Той търси нашият Исус — каза Йосиф на жената. — Може би е дошъл за да ни отърве от теглото.

Жената хвърли кос поглед на лудия и сви рамене. Тя облиза устни с дебелия си език.

— Може би си прав. Има нещо в него…

— Къде е той? — попита развълнувано лудия.