Читать «Застигнати от викинги» онлайн - страница 15

Този ден роботите направиха около петдесет курса. В един от тях отнесоха тялото на Михаил. Питър още не знаеше, но той беше извадил невероятен късмет — през цялото време те търсеха него, защото беше сторил нещо непростимо — оживя. Вирусите бяха установили контрол над бордовия компютър и следователно върху всички поддържащи системи на кораба. Нещо, което никой самоизключил се от системата не можеше да проумее. Ето защо всеки новодошъл първо търсеше помощ от „кухненските“ роботи, а те го отвеждаха право в … ами в кухнята.

* * *

Алармената инсталация започна да пищи и фаровете замигаха истерично подплътявайки усещането, че се намират в центъра на торнадо. Дийн извади играта от джоба си и се взря в мътния екран. Някой изпревари мислите му.

— Бягайте всички! Вируси!

За броени секунди небето се изпълнни с тъмните силуети на хиляди прилепи, които направиха нощта по-черна от въглен. Луната беше избледняла като лицето на млада вдовица, а ужасните писъци, които се изстрелваха като куршуми отгоре можеха да вдигнат мъртвец. В настаналата паника хората започнаха да изчезват — един след друг, като снежинките, които са имали смелостта да паднат в някоя локва. Прилепите прелитаха над тях, обгръщаха ги в черната си мантия и ги изключваха. Просто и ефективно. Какво може да каже за драмата на един заек, изгладнелият вълк?

Всеки човек си имаше код, с който биваше разпознат от Мозъка — като билетчето, без което те изхвърлят от лунапарка. Вирусите се докопваха до него и арогантно го присвояваха, оставяйки човека напълно беззащитен на следващата проверка, която беше приблизително след… 0,003 секунди.

В системата имаше нарушител.

БУМ! Изчезваш!

В системата нямаше грешки.

— Бягай! — изкрещя Михаил. — Спасявай се както можеш! — един прилеп мина опасно близо до него и почти му отнесе скалпа. — Ти си последната ни надежда. Научи другите…

— Аз мога да помогна — изграчи Дийн и протегна ръце нагоре.

Една противна мишка припламна в зелено и напусна системата. Като страничен ефект, върху долината се спусна мъгла и я удави в призрачно — сивия си отблясък. За разлика от хората, вирусите умираха. Макар и смъртта да нямаше физически израз, Мозъкът я отчиташе в регистрите като човешка.

Пак бутнаха някой от шанцата. Ръждясвай в мир!

— Чу го Дийн! — каза Нелим. — Ти си прекалено ценен за да умреш. Можеш да използваш дарбата си за много по-важна кауза — иди при другите и ги научи да убиват. ДА УБИВАТ ГАДНИ, ШИБАНИ ВИРУСИ! — той се наведе за да избегне удара. — Сега разбирам, че това е единствения начин да спасим каквото е останало от нас.

— Аз не мога, Нелим. — по бузите на Дийн се стичаха два ручея и той припряно ги размазваше върху изпръхналата си кожа — Не мога да се справя сам.

— Тръгвай! Чу ме, хлапак…

— Нелим! — изкрещя Дийн и се хвърли напред. Прилепът тъкмо се готвеше да забие острите си нокти във врата на мъжа, когато срещна влажните пръсти на Дийн и избухна в зелени искри. Този път небето се раздра от мощна светкавица, която освети цялата долина и заслепи много от хората.