Читать «Застигнати от викинги» онлайн - страница 14

Процесията мина в непосредствена близост с ковчега на Питър и от устата му се отрони само едно „Ааах“, когато видя, че това „нещо“ беше не друго, а труп на човек. Едната му ръка беше положена върху тялото, а другата се клатеше безжизнено.

Къде ли го носят? — помисли си той и внезапно се сети, че той самия лежи в празен ковчег. — Сигурно ги изхвърлят в космоса или пък ги смилат. — При мисълта за последното Питър се разтрепери. Беше чувал, че на Земята го правеха, но не можеше да бъде съвсем сигурен, че тук положението е същото. Той побърза да изключи хранопровода, тъй като реши, че най-добре ще бъде ако ги последва. И без това нямаше ясна представа накъде да върви. С периферното си зрение видя как единия от роботите закачи „щипките“ си в улеите от двете страни на перилата, след което подхвана с трети израстък тялото и се засмъква надолу. Другия робот го последва. Така Питър получи нагледен урок по функционална анатомия, а когато отново се измъкна навън, тежката смрад се напъха още по-безмилостно в ноздрите му. Той заслиза колкото се можеше по-бързо, тъй като шумът от роботите вече заглъхваше — метално ехо, което ако си принуден да слушаш повече от една работна смяна много скоро ще се наложи да поздравиш психиатъра. В сравнение с него пантите на ръждясал автомобил бяха тиха вечерна музика.

Питър се прокрадваше по дългите коридори с умение на пенсиониран мелничар, който освен всичко останало проявяваше всички признаци на една прогресираща бронхиална астма. Ако имаше всичкото богатство на света, той пак би го дал за галон чист планински въздух. И всичко това би било прекрасно ако странни черни фигури не се гавреха със замътненото му съзнание и не го караха да залита пиянски върху блестящия метален под.

Сипи още едно Байрон! — каза мъртвеца и потрака с веригата.

— Още малко. — каза Питър на полуексплоадиращото си съзнание. — Още пет крачки и съм там. Победителите са винаги там и чукат кралицата на випуска! — той понечи да избърше мокрото си чело с потни длани.

Краката му се подгънаха отново и пода се надигна към него с ужасяваща бързина. Ако не беше болката при удара, ужасяващо истинска болка, Питър би се заклел, че се намира в приказка — най-страшната, която е чел. Но той така или иначе нямаше летящо килимче, а трябваше по най-бързия начин да си замъкне прелестите до някой ковчег, защото проблемът с кръговрата на веществата беше на преден план, а мисълта да го наблъскат в месомелачката не го очароваше ни най-малко. Не и преди да е видял Мей. Не и преди да я е целунал. Този път истински.

Преди да успее отново да се надигне, той видя как роботите потънаха зад някаква двукрила врата и тя се затвори подире им като завесата в градския театър. Достигнал границата на възможностите си в незавидното полуизправено положение, Питър се хвана за първата изпречила се насреща му стълба и само невероятната му воля за живот го придвижи нагоре. Когато легна в ковчега той вече беше полумъртъв.